Излязох от квартирата с трясък. Усетих по гърба си, зад вратата погледите на съквартиранта и съквартирантката. Притеснени бяха, предполагам. Все пак силно я затворих. Лош ден, какво да се прави.
Звъннах й, докато улиците се разстилаха пред мен в нощната мъгла.
- Идвам към теб.
- Знам.
Нищо чудно и да знаеше, никога не съм се съмнявал в усета й, както и тя в моя. Нещата бяха прости. Автобусът изскърца със спирачки на спирката - бях единствения чакащ. А в него - двама души в различните му краища. Обичайното оживление в този час.
Когато пристигнах внимателно изритах изтривалката, претендирайки, че си чистя обувките. Винаги го правех, така и не разбрах с какво изтривалките бяха заслужили моята най-отдадена омраза. Най-много шест-седем мига след като звъннах, тя отвори.
Знаете ли, често претендираме, че дъхът ни спира, но не става така. Той по-скоро се забавя, сякаш потъва в гъст пласт мъгла (но не нощна, все пак), но в никакъв случай не спира. Просто още една от човешки хиперболи. При мен обаче спираше всеки път, когато я видех, нищо, че се познавахме от толкова време.
- Десетина секунди пак?
Кимнах, неможейки да дишам. Винаги към десет секунди, но така и не успявах да ги измеря до точност. Явно разцепвах секундата на стотни и варирах. Тя се усмихна - винаги го правеше при спирането на дъха ми.
- Влизай. - пиърсингите на лицето й - нежни и ненатрапчиви, помръднаха, когато поклати глава към мрака на апартамента. - Ядене?
- Не, мерси. Вечерях вече със съквартирантите.
- Как са те, още ли са посдърпани?
- А, не. Поуспокоиха се. Очаквам скоро да се съберат заедно даже.
- Брей.
- Брей, я.
Тя не светна нито една лампа, а директно седна на пода пред прозореца. Нисък, френски модел, всеки път имах чувството, че ако го отворим и не внимаваме, ще паднем през него. А седмият етаж си е седми етаж, все пак. Настаних се до нея.
- Мислих си за теб. - медните й къдрици обгърнаха меко врата ми, когато положи глава на дясното ми рамо. Макар да не бях свикнал още с мрака, можех да посоча точно какъв е цвета на косата й, къде са по-тъмните нюанси, къде къдриците зачестяват и къде отново не се е сресала както трябва. Знаех тялото й наизуст, можех да го рецитирам пиян, дрогиран, заспал, в каквото и да е състояние.
Кимнах.
- И аз. Бяха тежки дни.
- Много ли?
- Много.
Тя въздъхна тихо. Може би е редно да спомена, че тя беше най-скъпият ми човек, както и аз на нея. Познавахме се сигурно от петнадесетина години вече, но взаимният ни интерес един към друг се разпали преди по-скоро пет-шест. Оттогава бяхме заедно, макар и по по-различен начин от общоприетият за повечето хора, предполагам. Не си бяхме казали, че се обичаме, но се. Всъщност любовта ни се изразяваше точно в това да не я засвидетелстваме словно никога, в каквато и да е форма. Знаехме, че това ще е началото на нейния край, ако стане. Понякога не се виждахме много време, без това да намали мислите и чувствата ни. Естествено, често се случваше и да спим с някого другиго, в това нямаше нищо лошо за мен и нея. Често след това обсъждахме какво сме преживели с този човек, как е било и доколко се е развълнувала душата, освен плътта ни. Момичето с цигарите бе предизвикало искрения й възторг и бе казала, че иска да се запознае с нея. Отказах й, естествено. Цигарената девойка бе умна, но щеше да се натъжи като ни видеше заедно. Дори без да се докосваме си личеше свързаността ни. Затова и се виждахме почти изцяло сами, тук, или нейде другаде, на усамотено място. И почти винаги - в мрак.
Помълчахме малко, аз драснах една цигара. Тя мразеше, но уважаваше избора ми да си тровя живота и след един достатъчно дълъг разговор се разбрахме.
- Дали хората могат да бъдат звезди?
Изсумтях.
- Клиширано.
- Знам, че е. Но виж колко са ярки, привличат ми очите. Не искам да мисля за богомолката ти, например, като има толкова ярки звезди пред очите ми.
- Права си.
Отворих прозореца и метнах цигарата си през него - късче гаснещ пламък в нощта. Нахлу осезаем хлад. Потърках брадичка.
- Хората могат да бъдат звезди, но първо трябва да умрат.
- Мислиш ли, че е задължително?
- Абсолютно задължително е. Чисто физически сме ограничени да бъдем и звезда, и човек едновременно. Или едното, или другото. Когато станеш звезда, вече спираш да бъдеш човек. И няма връщане назад. Затова първо трябва да умреш като човек, за да се родиш като звезда.
- Звучи леко тъжно.
- Може би. Но пък е правдоподобно. Това са си два различни живота, да не говорим за пространствените несъответствия между тях.
- Значи всички починали хора са звезди. Та това е ужасно голямо число.
- Е. Затова и има толкова звезди, предполагам. Даже не можем да ги видим всички, със сигурност има още милиарди далечни звезди, които не виждаме. Прабаба ми може да е там. Бих искал да я видя, честно казано.
- Обичаше ли я?
- Много. Беше изключително мила с мен и ми правеше коледни сладки, като бях малък. Специални. Докато една Коледа не почина. Не съм ти разказвал за нея.
- Не си.
- Друг път, не обичам историята особено. Мисля, че съм я обичал прекалено много, за да мога да пресъздавам историята на смъртта й. За добро или лошо.
Тя целуна нежно бузата ми и ме загъделичка с къдрица. Беше много, много приятно.
- Какво ли става, когато умрат звездите?
- Раждат се хора, естествено. Поне така е логично, знам ли. Звучи достатъчно циклично - хората умират и се раждат като звезди. Когато свърши и животът им като звезди, те се връщат обратно, за да живеят като хора. И така нещата се навръзват.
И наистина, с всяка секунда логиката на това ставаше все по-убедителна и убедителна за мен. Тя помръдна тихо до мен - и при нея идеята се просмукваше. Ами правдоподобно си беше, как.
- Ти ще бъдеш скоро звезда.
Кимнах.
- Но аз ще остана човек.
Пак кимнах.
- Ще ми липсваш.
- Няма нищо, сигурен съм, че годините като звезда текат по-различно и разликата в годините тук ще се уеднакви във звездните ни години там. После пък заедно ще се преродим като хора и така.
Тя поклати утвърдително глава и вплете ръка в моята.
- Хайде към спалнята.
- Хайде.

Чудесно написано... Спира дъха :)
/Колкото и "клиширано" да звучи.../
Само звезда, която помни човешкият си произход,
може да напише това послание! Хубава неделна вечер :):):)

Благодаря ти, желая същото и на теб и съм трогнат от думите! :)