Някъде около седмица след случката с просяка, братовчедката на Дариус загина. Във връзка с това може би е редно да спомена няколко думи за съквартиранта ми Дариус, а и загиналата братовчедка. Дариус имаше далечни персийски корени и родителите му са го нарекли така, надявайки се да достигне някакъв връх в живота си, подобно на великия Дарий I. Може би латинското Дариус е попречило на това знамение, защото той не бе постигнал кой знае какво. Не че аз бях, но моето име не беше толкова претенциозно колкото неговото. Дариус беше очарователно простоват човек, без да влагам негативен смисъл в определението. Спомням си веднъж, когато го бях завел на една от любимите ми галерийни изложби в опит да събудя интереса му към изкуството (който беше мъртъв колкото заколено прасе по Коледа в общи линии). Това се оказа една от най-безсмислените ми инициативи в крайна сметка. Дариус щъкаше от картина на картина с видим неинтерес, а единственото, което хвана окото му беше натюрморта на женска вагина, дело на някой нахъсан новоизлюпен художник. Общо-взето след това спрях опитите и реших, че съквартирантът ми си е добре и така, както е. Спокоен, може би до някаква степен флегматичен, но излъчващ приветривост, Дариус беше безпроблемен съквартирант. С жените също му вървеше поради естествения му чар, така че, какво пък - можеше да мине и без изкуство в живота си. И така се оцелява.
  Братовчедката на Дариус беше десетгодишен сладур, енергична и пълна противоположност като характер и държание на братовчед си. Пееше изключително хубаво и родителите й преди година бяха започнали грижата за развитие на този й талант. Когато я слушах (идваше на посещения на големия си "батко" от време на време), си мислех, че от нея ще стане едно силно бъдещо сопрано.
  Очакванията ми рухнаха на прах, когато този ден се върнах в квартирата. Беше тихо, с изключение на едва чуващата се чилаут музика, идваща от кухнята. Свалих си обувките и нахълтах в нея.
- Йо, Дариус. - това беше поздравът ни още откакто се поопознахме по-добре. Чувствахме се псевдо-гангстерски с него, присмивахме се по своему на влезлите надълбоко в гето-културата. Но слушахме рап от време на време, де.
- Хей, Син. Сядай, приятелю.
Личеше си, че е разстроен, дори за както казах, по-улегналия му и флегматичен характер. Дариус обаче не биваше да се пришпорва никога, затова оставих той да направи първата стъпка относно тревогата му.
- Къде е Амелия?
- Сигурно на работа в момента, май е късна смяна днес. Може после да й приготвим вечеря, че ще е скапана.
- Охо. Как звучи да й стъкмим една леща?
- Бива, не е лоша идеята. Син, братовчедка ми е умряла.
- Да му еба майката. - пак не внимавах какво говоря, но такъв си бях. Изведнъж ми стана ужасно тъжно. Нямаше да чуя как Саня пее или да слушам писъците й от радост, когато батко й я вдигаше високо във въздуха. Почувствах се празен. - Дариус, ужасно съжалявам. Та тя беше на десет.
Той кимна.
- Някакъв я прегазил, когато се връщала от училище. Не спазил пешеходната пътека. Блъснал я, а след това, за да не го хванат, отпрашил нанякъде.
- Кучи син. Номерът?
- Запомнили са го очевидци, ще се намери. Саня е била мъртва мигове след това. Ударил я е лошо, поразил е не знам си какво си и е нямало как да я спасят.
- Дариус, моите съболезнования. Наистина не знам какво да ти кажа.
Отново кимване. Принципно забавеният в жестовете си Дариус сега бе като подхвърлена парцалена кукла, разнищена и лишена от парцаления си смисъл. Почувствах се още по-празен. Проклет да е този шофьор, който отне Саня от живота ни.
- Искаш ли уиски? - попита ме той.
Утвърдително кимнах. Щеше да дойде добре. Той наля по едно и седнахме един срещу друг на масата. Eminem се включи със "Sing for the moment" от уредбата. Много тематично, няма що.
- Син, понякога чувстваш ли се без смисъл?
- Доста често всъщност. Смятам, че безсмислието е неразделна част от живота ни. То си ми е и вградено, макар че невинаги му отдавам толкова значение.
- Чувствам се така. Досега никога не съм имал такова усещане. Все едно съм къртил скала цял живот, за да намеря съкровище, а под нея намирам просто по-голяма скала. И се чувствам безпомощен. Наистина.
- Виж, бих се учудил, ако беше окей. По-добре така, отколкото инак, нали? Сблъсъкът с факта, че сме мравки, винаги е бил тежък и ни обърква.
- А ние мравки ли сме?
Отпих и кимнах.
- Мравки сме. Мравки в метрото, мравки в рейсовете, мравки по тротоара, мравки из кишата и снега, мравки из тревата и градините. Ние сме като една огромна колония, на която не й пука за етажите на мравуняка, какво остава за малките килийки на всяка мравка. Когато една мравчена килийка се разруши, това засяга само съседните, в най-добрия случай - целия етаж. Но това е рядко. И в крайна сметка килийката се попълва от друга мравка.
- Май те схванах. Винаги си бил малко прекалено...
- Абстрактен?
- Абстрактен, да. Знаеш, че не си падам по абстракциите.
- И още как.
- Саня си падаше по тях.
Кимнах отново и се чукнахме с уискито.
- Знаеш ли, прав си. Но пък мравките помнят, нали? Имат тази функция.
- Помнят. - реших да не разколебавам ситуацията му като кажа, че дори мравките да помнят, паметта на хората в повечето случаи е краткотрайна и неустойчива. Но това щеше да е егоистичен порив от моя страна относно истината, който щеше да го нарани. - Помнят и то никак нелошо.
- Любовта си отива - толкова момичета са минали през живота ми. Училището и младежките години си отиват, далечни хора си отиват, близки хора си отиват. Объркан съм. Какво остава в крайна сметка?
- Ами ние, Дариус.
- Но и ние умираме.
- Е, да. Ама ти не ме питаш за това. За да е нашият живот, ние си участваме винаги в него и сме там, за разлика от другите сменящи се фактори. Вярно, предаваме се понякога сам сами, но после пак се намираме и тъпчем. Другото е божа работа и късмет. Може пък да намериш някой или нещо, което да стои с теб достатъчно дълго, че да не си отиде.
- Това е, което обичам в теб. Шашав си като прадядо ми, но знаеш как да убедиш човек. С колко жени си спал?
- Десетина.
- В колко от тях беше влюбен?
- Една. - "Мед в нощта" искаше ми се да кажа, ама не беше за разговор това.
- Само в една? Айде стига бе. А другите - какво?
- Ами желал съм ги. Едното няма общо с другото. Нямам идея защо ме питаш това обаче.
- Не знам. Кръжа около хаотични теми, мозъкът ми е една голяма гадна дупка, пълнеща се с уиски. И я пълня с такава излишна информация. Пълня я с твоите жени. Действа.
- Е, значи всичко е окей.
- А мислил ли си кога ще си отидеш като другите?
- Ъхъ. - отпих още малко. Пиехме рядко, ама стабилно. Налях си още едно, след като пресуших чашата. - Скоро ще да е.
- Хайде бе.
- Ами да. Ама скоро е абстрактно понятие, - той се понамуси при споменаването на думата - защото за теб може да е месец или година, или даже дни или седмици.
- А за теб какво означава скоро?
- Ами нямам идея.
- Е как така знаеш кога ще умреш.
- Там е работата - не знам. Но знам, че ще е скоро. Дори без да знам колко точно е скоро и какво точно представлява.
- Понякога имам чувството, че си излязал от някой странен източен роман. Западните са прекалено напудрени и мачовски.
- Е, що за ласкателство, благодаря.
- Няма защо. Ама гледай да не е прекалено скоро. Ще ми липсваш. На Амелия - също. Сигурно и на други хора.
Помислих си за нея, за момичето с цигарите, за богомолката, за другото ми обкръжение. Сигурно, да. Но знаех, че като дойде време, щеше да е време. Няма уговорки в тази работа.
- Споко бе, йо. - потупах го малко по-силно по гърба. Той живна също - уискито започваше да си свършва работата. - Какво ще кажеш да започнем готвенето за Амелия отсега, че после може да сме прекалено пияни и да направим някоя кулирана сакатлъщина.
- Прав си. Ама ние ще сме пияни и като се върне тя така или иначе.
- Е, сигурен съм, че ще ни разбере. - той помрачня леко като казах това. - Ама поне ще има готово ядене и няма да ни хока толкова.
- Така си е. - той надигна чаша - Хайде, за Саня.
- За Саня. - усмихнах се аз.
Започнахме да готвим, а в ума ми през цялото време звучеше гласът на едно изгубено бъдещо сопрано.