Понякога имаме чувството, че сме загубили нещо, макар то да не е загубено. Или всъщност дори да не знаем какво точно представлява ТО. От някакво време насам такова чувство се бе загнездило в мен и знаех, че ще осъзная загубеното в самия край – когато няма да мога да го възвърна. Това ме натъжаваше и ядосваше, пропукваше леда на принципното ми спокойствие, но, уви, нямаше какво особено да направя. Затова се бях примирил и чаках. Чаках с примирението на теле, което отива да срещне съдбата си, която едва ли ще бъде много розова.    С Дариус и Амелия бяхме на погребението на Саня. Тъгата и болката на родителите й се запечата в ума ми. Все едно бях взел най-скъпият от най-скъпите фотоапарати, бях го оборудвал с обектив за няколко десетки хилядарки, и бях проникнал отвъд физическата проява на тази мъка. Обвземе ме страх. Рядко се страхувах, страхът не бе едно от най-присъщите ми неща, но в този момент просто застинах. Какво щеше да стане, когато в даден ден и аз почувствах тази покруса? Независимо поради каква причина. Това ми се стори по-черно и от най-черните мисли. Заплаках на погребението – но колкото за мъничката Саня, която изгубихме, толкова и за мъката на родителите й, прехвърлила познатите ми измерения. Почувствах се като безчувствена коруба, щом не можах да достигна висотата на техните емоции.   Бяха минали около два-три дни оттогава – Дариус бе останал с родата и най-вече покрай чичо си и леля си, за да им бъде един вид подкрепа. Както и обратното – те за него. С Амелия бяхме сами в квартирата, но не се засичахме за дълго – аз хвърчах по интервюта за работа, защото вече два месеца бях извън ритъма на работния живот, а финансите едва ли щяха да ми дойдат свише. Тя от своя страна често беше и по-късни смени и се връщаше колкото да каже едно лека нощ с прозявка и да заспи, изморена от напрегнатия ден. Едната вечер обаче се оказа свободна и за двама ни и решихме да гледаме филм – трудна задача, имайки предвид, че Амелия не беше от най-обичащите филмите хора – нещо като Дариус с художествените галерии. Въпреки това тя се съгласи, и седнали с купи калорични пуканки за баснословна цена се настанихме пред екрана.   Филмът не бе лош – ставаше дума за писател, който загубва двете си ръце по време на война, а поради влошение на здравето си и онемява. В същото време въображението му работи на пълни обороти въпреки (а по-точно – поради) тези дефекти и нещастия, които са му се случили. В крайна сметка намира съдружник, който знае жестомимичния език на глухонемите и, макар и трудно, успява да напише труда си. Поради силния емоционален заряд новелата докосва сърцата на хората и се превръща в световен бестселър. Общо-взето идеализирана история, но пък проследяваща как човек се опълчва на обратите на съдбата и успява да се пребори с пречките пред него. Дори по-резервираната Амелия бе впечатлена.   - Син, ти би ли се отказал ако беше в същото положение. Толкова безнадеждна ситуация, как ли е имал сили горкият човечец да продължи...Аз бих рухнала дори само едно от двете да ми се беше случило. Свивам рамене докато беля картофите – втора порция мазнини след пуканките. Но пък купа с пържени картофи наяждаше много добре, имайки предвид ограничените ни финансови възможности. Човек преживява както може, когато дойдат трудни времена.  - Не знам, Аме. Каквото и проектиране да извърша, все ще е субективно и сигурно хиперболизирано. Знаеш, че се надценяваме в представите си, а реалността е малко по-различна. Но бих опитал поне, може би. - За какво би писал? Аз бих изляла цялата болка вътре, ако имах силите да продължа. Бих представила света от гледна точка на моите ограничения, всички ежедневни дейности и начинът по който се извършват в такова състояние. Бих написала една силна драматична история, която да е потискаща, но и разширяваща кръгозора.   Понякога Амелия звучеше като оратор, трениран в академичността на литературни учебници. Патосът й следваша една добре позната схема на тренирани изказвания, на които ни бяха учили в училище. Не че това бе крайно лошо, но понякога наистина имах чувството, че говоря с учебник, а не с двадесет и четири годишно момиче. - Бих писал за нещо, различно от болката. Достатъчно болка бих имал в себе си – би било безсмислено да продължавам да я излагам. Читателите ще очакват това – осакатен човек да пише за осакатеността си. Бих писал за нещо прекрасно и очарователно, бих разкрил някаква част от света, която те не са си и помисляли, че ще покажа. Бих ги шокирал с това – мъж в толкова ужасно състояние да намира толкова сила в съществуването на красотата във всяко нещо. И смисъл в обкръжението му като цяло. - Това ще бъде ужасно трудно. С толкова болка в себе си да извлечеш толкова позитивни емоции, то ще те разкъса... - Глупости, Аме. Самият факт, че съм решил да продължа с писането въпреки два сериозни дефекта, подсказва за характера ми. Щом съм тръгнал по пътя, значи няма да ме е страх от кръстопътя на емоциите. Двете са обвързани. Едното следва другото, другото не съществува без едното. А ти ги разделяш. Те са цяло и не могат да съществуват поотделно. Нито във филма, нито в реалността. Възприеми ги като сиамски близнаци, да речем. - Сиамски близнаци? Син, понякога сравненията ти са ужасяващо странни, но парадоксално – точни. Как успя да ти дойде това пък наум. - Не знам, представих си го. Пък и сиамските близнаци също имат дефект в съществуването си, подобно на този писател, в чието Аз се вживяваме в момента. Тя поклати глава, вече лехо усмихната. Темата за филма явно отминаваше. Наред бе тихото чаткане на ножа, с който продължавах действията си спрямо горките картофи, а тя режеше доматите за една свежа салата. Тримата имахме учудващо сходен вкус за храна и като цяло нямахме разногласия относно декларираните „менюта на вечерта”. - Притеснявам се за Дариус. - Знам. И аз. Но ти повече. Аме извърна поглед и през очите й мина несигурност. Не че бе нещо ново, което забелязвах. Просто се чудих кога ще го разкрие пред мен. - Така ли? - Така. - Личи ми, нали? - Принципно – не. Но сега си отпусната поради емоционалния маратон с филма, а и поради факта, че си само с мен. Като добавим и тревогата относно Дариус, ето ти една сериозна предпоставка да признаеш пред мен, а вероятно и пред самата себе си, че имаш привличане към него. Отношенията ти към него не са нито като към съквартирант, нито като към приятел. Не и в простия смисъл на думата. - А има ли прост смисъл на думата „приятел”, или на която и да е, Син? - Има, естествено. Думите имат стотици смисли. Защо пък да е задължително всички да са сложни. Тогава щяхме да сме впримчени в една ужасяваща словесна комплицирана схема, от която освен да ни заболи глава, друга файда няма. - Не знам какво да правя, усещам се като на ръба на пропаст, а долу чувам някакъв ужасен тътнещ грохот. Шумът ме привлича, не мога да устоя, но не знам правилно ли е. - Не прави нищо. Засега. - А кога? Това ме разрязва като... Махнах с ръка и спрях изблика на патос. Не и сега. - После. Изчакай вълната, дошла от Саня. Сега той е глина, но не за твоите ръце. Малко трябва да се изпече, макар и на лош огън. После идва твоя ред и шат! – може и да има успех.  Знаех, че ще има такъв, вътрешно убеден бях. Пък и бях виждал начинът, по който Дариус говори за нея. Общо-взето бях като проводник на ток от един до друг консуматор – и двамата имаха заряд, но засега аз бях този, по който се прокарваше той в истинския му блясък. Въпреки убедеността си обаче не й казах нищо – тези неща трябваше те да си ги уредят, а не аз да бъда в главната роля. - Ще те послушам, Син. Има истина в думите ти. - Има, я. Само че ако се получат нещата не знам как ще ви издържам да ми се лигавите постоянно тук. Ще взема да си поръчам курва, за да не се чувствам дърт и стар. И самотен. - О, я стига, и ти ще се влюбиш! Вярвам в това. – усмивка се разля по лицето й. Сигурно ме визуализираше сграбчил някаква девойка и гушкащ се в нея. Би било в полето й на въображение, какво пък.  Аз бях влюбен. Даже повече от това. Но не можеше да го покажа нито на Аме, нито на света. Защото ако го направех, той щеше да ми го открадне. Да го вземе от мен. - Не бих разчитал на това, Аме. Тя ме замери с малко разкишкано парче домат. - Ще ти се смея, когато стане. Хайде, гладна съм, по-бързо да правим тези залъгалки, а после ще го измислим. Може да си пуснем някой диск и да пеем. - Горките съседи. Тя се засмя и подхвана друг домат.  Утре. Утре щях да разбера причината за чувството за загуба. Утре следобед. Знаех го. И се оказах прав.