Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.07.2011 13:57 - Син Нанна и Това, което е било Никога
Автор: badapple Категория: Изкуство   
Прочетен: 1303 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 29.07.2011 13:58


Още преди да стигна дотам, знаех, че е истина. Понякога, но наистина само понякога, няма грешка в усещанията ни. Няма пролука. Те са това, което са, и предвиждат бъдещето, повлекли със себе си всички камъни, вързани за въжето.

  Отворих вратата – не беше заключена. Празно. Празнота. Коридорът – пуст. Нямаше обувки там, нямаше дори и обувалка или закачалки. Гол под и голи мебели. И полюшваща се тетрадка, в която бяхме рисували непретенциозни глупости. В хола – същото. Пердетата се вееха някак безжизнено, сякаш заставени против волята си. За пръв път прозорците ми се видяха толкова неестествено големи и безсмислени. Хванах се за главата. Болеше. Пулсираше. Все едно някой бе изтръгнал косата ми и набиваше игли на мястото на всеки косъм.

  Истината е, че не знаех какво да правя. Почувствах се не сам, почувствах се несъществуващ. Сякаш се разтварях в застоялия въздух – защото точно такъв беше, макар и прозорците да бяха широко отворени сигурно откакто тя бе заминала. Задушен, застоял, гнил въздух. Празен. По-празен от всяка киша и всяка мухъл, по-кисел от всяка жлъч и всяка болка. Седнах на пода като подхвърлена плюшена играчка. Какво сега?

- Ти си тук.

- Аз съм тук.

- Но не си това, което беше. Ти си непълен.       

- Не съм. Непълен съм. Нямам сили.

- Нямаш сили. Никога няма и да ги имаш. Ти си непълен. Вече си това, което е, а не това, което бе. Няма да бъдеш това, което би могъл да бъдеш преди. Вече си нецял.

- Кои сте вие?

- Ние сме ти.

- Не, не сте. Аз не съм нецял.

- А какъв си?

Болката режеше, исках да изкрещя и да счупя прозорците, да сдъвча хилядите късчета стъкло, което щеше да се пръсне по пода.

- Аз съм този, който съм бил винаги. Но сега я няма. И аз съм този, който не съм бил никога.

- Никога. Ти си нецял. Ние сме нецели. Ние сме ти и никога няма бъдем това, което трябваше да бъдеш. Нямаш сили.

- Имам сили.

- Силите ти са илюзия. Парчетата са ти механизъм на отрицанието. Само това ги движи. Не приемаш, че си мъртъв. Ти си нецял. Парчетата са ти счупени. Ти не си нас.

- Аз съм над вас. Вие сте мен, но под мен. Цял съм. Лепя раните. Гълтам стъклата. Отричам механизмите, които са отрицание. Не съм мъртъв.

- Мъртъв си. Не можеш да дишаш. Виж тази стая. Тя е това, което можеше да бъдеш. Но ти я напускаш. Няма да я видиш повече никога. Нея, стаята, стъклата. Парчетата. Механизмите. Няма те. Нецял си. Мъртъв. Мъртъв. И ние сме мъртви с теб.

- Махнете се. МАХНЕТЕ СЕ!

 Отворих очи. Крещях сам, в стаята. Нощният град се виждаше от големите, все същи френски прозорци. Гърлото ме болеше. Не знам колко време бях викал и дали някой ме бе чул. Чувствах се като единственият останал жив човек на света, поел товара на всички починали, останал да бъде стълбът на историята на цялото човечество. Мамка му. Вдишах въздуха отвън, но чувството за застоялост не се махна.

  Започнах да кръжа в стаята. Нямаше какво да направя. Не, не знаех какво да направя. Те, каквото и да бяха те – вътрешен глас, породен от шока или съществуващи в други измерение създания, не бяха прави. Не бях мъртъв. Но бях безсмислен. И не знаех какво да направя – нямах си дори бегла идея. Заплаках. Не бях плакал от ужасно много време, толкова отдавна, че сигурно още бях ученик. Бентът се отприщи и се свих като беззащитно, примиращо същество, разтърсван от време на време от конвулсии. Хлипах, дращех пода, скимтях – сякаш зверче, а не предполагаемо разумно и зряло същество. И това мина. Всичко мина. Сякаш за това време преживях Сътворението на света, неговия Край, и последвалото Пресътворение. Сега наред с главата ми пулсираха и очите. Целият треперех.

  Животът, осъзнах, поне за момента нямаше смисъл. Не знаех дали и ще дойде такъв. Единственото, което можех да направя, е да се надявам, че те не са прави и че не съм нецял и мъртъв. Че съществувам. Че МОГА да съществувам, макар и лишен и разкъсан. Вярвах. Исках да вярвам. По едно време мозъкът ми толкова се претовари, че не знаех какво мисля, какво е реалност и какво не е, и кое време е. Не знаех какво е името ми. Не знаех имам ли име. Не знаех и заслужавам ли такова. Що за име имах? Какъв беше смисълът на имената, ако си нецял?

  В крайна сметка съзнанието ми не издържа на напрежението и изгасна постепенно. Като последните гърчове на електрическата крушка, захранвана от увехтял, стар бушон и пуснала мрака да обгърне издъхналото й тяло. Последната запечатана картина в гаснещата тъмнина на света беше фотоапарат. С обектив за десетки хиляди, заснел най-силната тъга в близък план.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - KUMARI
30.01.2012 22:35
Plovdiv
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: badapple
Категория: Изкуство
Прочетен: 90803
Постинги: 52
Коментари: 44
Гласове: 50
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031