Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.08.2011 00:19 - Когато цигарите станат Кумари
Автор: badapple Категория: Изкуство   
Прочетен: 616 Коментари: 0 Гласове:
0



Чувах я размазано, по същия начин, по който беше и света около мен. Гласът й сякаш бе удебелен, както бе моят език под влиянието на алкохола. Умно си мълчах, защото нито знаех какво ще роди ума ми, нито как ще го изрека. А и тя беше ядосана, усещах го. Не раздразнена, защото не я бях виждал от онзи така далечен сякаш път - уговорка за повторна среща нямаше тъй или инак. Бе ядосана от слабостта ми и положението, в което се бях озовал. Поне така мислех, доколкото ми позволяваше ситуацията.
- Тъп си като безмозъчно новородено пале. Не знам какво е станало, но това не променя фактите. - по-скоро долових, отколкото видях жеста й, който спря таксито. - Дори не знам как ти е името, знаеш ли. Никога не съм се разярявала толкова на човек, който няма име.
 Който няма име...хм. В таксито бе топло и уютно. Взорът ми виждаше просто пълен мрак, но беше успокояващо и не излъчваше никаква опасност или враждебност, каквато усещах навън след поетия алкохол. Момичето с цигарите каза на таксиджията адреса, явно бе решила, че ще спя у тях. Какво пък - нейна си работа. Аз и без това нямах сили и желание да мърдам където и да е, така че дори с пестелив звук не успях да се съпротивя. Прекалено непосилно и сложно изглеждаше.
Вместо това светът стана една гама по-мрачен и заспах.

***
Събудих се с болки в главата. Очаквано. Не бе сутрин, по тъмнината навън съдех, че е някъде към средата на нощта. Една малка нощна лампа мъжделееше в края на стаята, а аз бях проснат на непретенциозно легло. То обаче ми се стори като най-изтънчения, мек и прекрасен балдахин, достоен за царе и царици. Имах чувството, че са ме ритали цяла рота войници с кубинки, а леглото сякаш противостоеше с всяка нотка мекота на матрака срещу всеки чифт военни обувки. Надигнах се и лампата се люшна пред взора ми и светът направи ротация на известен брой градуси. Постоях малко така - седнал на края на това божествено легло, и после уверено се изправих. Всеки миг стабилизираше стойката ми и разсъдъка ми малко по малко. Дотук - добре. А натам?
Културно се запътих към тоалетната, защото топката в стомаха ми явно не бе съгласна да остане там. Повърнах обилно, контракции разтърсиха тялото ми и се облегнах изнемощял на тоалетната чиния. По дяволите, все едно отново бях на шестнайсет. Изплакнах си устата и си измих лицето с леденостудена вода, която ме освести още една идея повече. После - като съгрешил любовник на първа среща, внимателно се запътих към хола. Бях почти убеден, че момичето с цигарите не спи и се оказах прав. Стоеше на пода, а две свещи - една отляво и една отдясно бяха единствения светлик.
- Хей. - поздравих я неуверено, но тя не помръдна. Тихо седнах на един от столовете със светлозелени възглавници. Явно медитираше. Друго логично обяснение нямаше.
След някакво време - сигурно не повече от пет-шест минутки тя килна глава леко, овлажни със слюнка пръстите си и собственоръчно загаси свещите. После силуетът й в мрака стана, като митично същество. Сетих се за гледката, която беше, когато бе пушила онзи път.
- Станал си, виждам. И си адекватен, надявам се.
- Има нещо митично в теб. - изстрелях. - Не знам какво, ама е налице. Преди беше дракон, а сега си сянка, която отмъква светлината от свещите.
Силуетът се размърда, кикотейки се. Щракна ключ на лампа и очите ми бяха временно заслепени от грейналата светлина. Когато свикнаха, видях, че е седнала на масата срещу мен. Беше по копринена нощница, няколко идеи по-тъмна от светлозелената възглавница, на която седях. Общо-взето от тези дрехи, които са там просто за да бъдат там. Виждах зърната на гърдите й, а същевременно имах чувството и че презрамките ще се изхлузят всеки момент. Момичето с цигарите май усети посоката на размислите ми и се засмя.
- Надявам се не те притеснявам. Но едва ли ще се мъкна с пуловер, макар и да е зима, вкъщи. Особено в четири през нощта.
- Никак даже. Все пак сме се чукали. Виждал съм ти тялото голо така или иначе.
- Виждал си го, така е. Тогава защо физиономията ти е толкова учудена?
- Ами просто се чудя какъв е смисъла на нощницата ти. Общо-взето няма разлика с или без нея.
- Предполага се, че е съблазнителна.
- А ти съблазняваш ли ме в момента?
- Духът ти е избягал. Би било не само неправилно да го правя, но и би имало нулев резултат. - тя остави цигарата в яркочервения пепелник със златни нишки по него, след което махна нощницата и остана гола. Гърдите й бяха хубави. Наистина. - Но пък щом толкова смущава екзистенциалистичните ти мисли, мястото на нощницата не е тук.
Кимнах. Така беше по-добре. Не, че се възбудих от голото момиче пред мен - не бях в кондиция след това, което бе станало. Просто беше по-открита и чувствах потока на енергия и комуникация между нас по-чист и безпрепятстван.
- Духът ми е избягал?
- Аха. - тя хищно всмука цигарата. - Избягал е. Празен си отвътре. Като черупка си, лишена от месото на мидата в нея. Мъчно ми е да те гледам, но не мога да помогна, защото това е твоето месо, което си загубил. Не бих могла да ти дам от моето, наистина. Нито пък искам да те подвеждам под кръстосан разпит какво е станало. Но в момента ти си на режим не на живеене, а на безцелно съществуване.
Обяснението ми засили това чувство, от което бях бягал в кръчмата. Почувствах се нищожен и безсмислен. Все едно пропадах в кладенец, а долу ме очакваха пласт върху пласт шума, която да заглуши виковете на сърцето ми. Или просто виковете ми. Отритнах го някак и се усмихнах криво.
- Защо мислиш така?
- О, по дяволите. Очите ти не са очи. Не ми казвай, че не си се виждал в огледалото. Ти си мъртъв, човече. Не окончателно, но в момента си просто ходещ не-смисъл. Какво се втренчи в мен?
Докато тя говореше, аз я изучавах. При предишната ни среща не бях я огледал обстойно, изключая мимолетни нейни жестове, а в таксито и кръчмата бях толкова пиян и неадекватен, че я виждах като размазано петно с дълга коса около него. Имаше бяла, светла кожа - но не прекалено. Сигурно лятото хващаше тен, достатъчен да предизвика завист у по-козметично настроените жени, неможещи по естествен път да си го набавят. Очите й бяха бадемовидни и много, много тъмни. Може би клоняха към черното. Устните й бяха пълни и изразителни, носът й бе чип и поне на мен ми приличаше на някой опит за творение на изкуството от порцелан. Опит, защото не бе изящно красив, но достатъчно хубав, за да бъде реплика на някой оригинал. Косата й на цвят бе същата като очите, гъста и права. Окопитих се.
- Оценявам те мислено.
- Аха. - тя се усмихна. - И какво казва комисията?
- Ами хубава си. Не красива, защото не си била родена да бъдеш красива. Но не си и просто хубава. Може би някъде по средата, клонейки повече към хубост, отколкото към красота. Имаш средни по големина гърди, средни по изразителност нос и уста, средна по изящност шия. Всичко в теб е осреднено. И въпреки това си впечатляваща.
- Всяка жена би ти ударила шамар, но аз съм по-скоро поласкана. Никога не съм и искала да бъда красива.
- Знам. Лошото е, че и ти нямаш дух.
Момичето с цигарите заби фаса в пепелника и той издъхна. Сякаш чух фасовия му стон.
- На мен ми е ясно това, отдавна съм го приела. Но ти си нов и все още не искаш да признаеш, че е така. Не ме нараняваш с това наблюдение, докато аз теб те.
Права беше.
- Не ти ли пречи?
- Пречи ми, естествено. Но съм го приела като разрушена част от себе си. Няма да тръгна да умирам, нито да се отчайвам постоянно. Но съм непълна и го знам. Както и знам, че няма никога повече да стана пълна, каквото и да се случи. Човек се научава да живее с липсата на месо от мидата, с липсата на част от самия себе си. Трудно е и има своите лоши моменти, но не е чак невъзможно.
И аз запалих една цигара. Тя ми се усмихна. По шантав начин все едно изигравахме за втори път онази срещата. Аз срещу митологичния дракон. Само че тогава освен нас играеше и трети - хормоните, докато атмосферата в апартамента й, в този момент, бе напълно друга. Голотата й не я променяше по никакъв начин.

- Обичали ли са те някога?
Тя ме погледна с тъмните си очи и се усмихна.
- Да. Винаги. Но никога само и единствено мен. Винаги е имало някой друг редом мен. Никога единствена. В началото ми бе обидно и тъжно, но после свикнах. Реших, че това ми е кармата. Че явно някак не заслужавам да бъда обичана изцяло и отдадено.
Замълчахме до края на цигарената пепел, умислени.
- Защо ме попита това?
- Нямам идея. Струваше ми се свързано с липсващата ти част. С избягалия ти дух.
- Прав си, макар че явно имаш навика да изстрелваш най-малко очаквани въпроси. А с твоя?
- И с моя.
Тя въздъхна и гърдите й се люшнаха.
- Може пък духовете ни да са избягали на едно и също място и да са приятели сега. И да си говорят за нас. Знае ли човек на какво са способни и как съществуват извън този свят.
Кимнах.
- Звучи ми правдоподобно. Сигурно и те усещат нашата липса така, както ние тяхната.
- Несъмнено. Така и не ми каза как ти е името, между другото. А макар и да те харесвам като човек без име, не е редно така.
- Казвам се Син Нанна.
- Колко мелодично. Като отдавна изгубена мелодия. Почти романтично направо. - тя ми подаде ръка - нежна, но не беззащитна. Бяла плът и изящни издължени пръсти. И пак - далеч от майсторството, но прекрасна реплика. - Аз съм Кумари.
Поех ръката и се усмихнах с цялата сила на останките, които представлявах.

Изображение: Dark Eyes and Nicotine Stains by ~drewyboy
image


Тагове:   нощ,   син,   цигари,   разкази,   нанна,   кумари,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: badapple
Категория: Изкуство
Прочетен: 90813
Постинги: 52
Коментари: 44
Гласове: 50
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031