Разказите на Син Нанна

Блогрол

1. Facebook страница на Разказите на Син Нанна.
2. A Bad Apple: Блог за всекидневни неща, факти, размисли и какво ли не.
3. Блог с любителска модна насоченост
4. Ъндърграунд музика, новини, събития!

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.08.2011 19:44 - Сивите хора

Автор: badapple Категория: Изкуство

Прочетен: 4866 Коментари: 24 Гласове:

В следващите седмиците нещата бяха един малък хаос. Като цяло се справях с дупката на загубата, но късно, в нощния хлад, понякога отчаянието ме обвземаше напълно. Когато това ставаше и имахме възможност, с Кумари се чувахме и си говорихме за това, което сме преживявали и за това по какъв начин виждаме бъдещето си като хора в обществото и в света като цяло. Подкрепата й в тези моменти беше неоценима. Дните бяха надбягване със самия мен - намерих си работа в една квартална книжарница и голяма част от дневното ми време прекарвах там. Книжарницата нямаше никакъв шанс, сравнена с конкуренцията на все по-разрастващите се олигополистични вериги, но пък усамотеността на квартала беше важен фактор и подкрепяше съществуването й. Всякакви горчиви мисли бяха малко омекотени от заетостта с идващите и отминаващи хора, а когато такива липсваха хващах някоя книга, която ми бе направила впечатление. Реалността и въображението се огъваха, но винаги съм застъпвал мнението, че изкуството помага в кризисните периоди на човек. Откъсването ми от света през деня работеше на пълни обороти, а вечерите бяха времето за обратното връщане тук - чрез Аме и Дариус, нашите разговори, и чрез общуването с Кумари от време на време. Един ден с нея излязохме навън - аз бях в почивка, тя пък нямаше лекции, а времето бе приказно. Един от онези ненатрапчиво топли и усмихващи те дни, които те зареждат с енергия за живот, независимо от настроението ти. Кумари отново бе предизвикателна, както обичайно. Независимо дали се отнасяше за домашни условия или за показване пред обществото, момичето с цигарите държеше на ефектния и събиращ погледите на сивите хора външен вид.

- Знаеш ли за сивите хора? - бе казала веднъж.
- Не, кои са те?
- Те са всички тези, които ги е страх от такива като нас. И от тях самите включително. Страх ги е от всяко кривване от плана и от начертаните им графици. Сивите хора ги е страх и от света, всъщност.
- А ние какво хора сме тогава, Кумари?
- Различни. Но не мисля, че трябва да възприемаш това като вкарване на някаква концепция за превъзходство на нас над тях. Напротив - сивите хора ще успеят в този живот повече, отколкото аз или ти. Но ще го изживеят в страх.
- Мен също ме е страх доста често.
- Различно е, Син. И го знаеш.
- Знам го, да. А пък и ние не сме точно хора, нали? След като духът ни все пак е избягал. Би било логично.
Тя метна фаса на и без това мръсния тротоар и ме погледна с тъмните си очи.
- Дяволски си прав, Син. Но това ме натъжава, затова предпочитам да не го споменаваме.
- И мен.
Устните й се поразтвориха малко и на тях заигра добре познатата ми откакто започнахме да контактуваме по-често усмивка.
- Хайде да поиграем малко със сивите хора. Харесвам, когато ги стресирам с визията и поведението си. - И се затича напред, врязваща се в стриктно подредените редици от ходещи насам-натам и купуващи си продукти и дрехи хора; всяваща смут в сякаш изисканата хармония на техните механични движения.
Сега, в този слънчев ден, Кумари отново събираше погледите. Не, че имаше хронична нужда от това. Просто бе нейният начин да каже "здравей" на закостенелия социум с неговите правила и определения. Късата й кожена пола едва покриваше бедрата й, а дългите чорапи на ивици (любим фетиш на немалко от обръщащите се след нея мъже най-вероятно) стигаха над коленете - един черно-бял и един ален-черен. Дългата й коса бе отметната назад и разкриваше ушите й - всяко с по 4 дупки и окичени обици на него. Предостатъчно за смущаване на околните, според мен. А явно и според тях, съдейки по забързаните крачки.
- Кумари?
- Ой. - тя хвана цигарата нежно с два пръста и ми даде да всмукна два-три пъти, след което си я взе обратно.
- Така и не ми каза какво следваш. Спомена само, че си студентка. Аз дори не знам на колко си.
Още една цигара завърши живота си на уличния тротоар. Замислих се дали цигарените гробища в някое друго измерение не псуват мислено и не подготвят клада за Кумари в някаква паралелна вселена. Вероятно това важеше и за някоя асоциация на разгневени тротоари, мразещи фасове върху себе си.

- На двайсет съм. Това принципно е втори курс, но само принципно - знаеш, че в университета не се спазва толкова приблизителната възраст, колкото в училище. Уча социология.
- Защо пък социология? - удивено възкликнах аз. Представях си я като чиста философка или антроположка, да речем. Не, че социологията беше толкова далечна, но имайки предвид отношението й към обществото беше странен избор.
- За да разбера механизма на сивите хора, Син. За да изуча всички това, което ни кара да сме толкова обществени и зависими. - тя ми метна поглед с греещи очи - Съдбата ми е отписана карта още отпреди момента, в който загубих духа си. Винаги съм знаела, че няма да бъда част от този строй, който гарантира драгоценно и спокойно съществуване. И съм решила да опозная този мой враг от рождението ми, преди да се махна оттук.
- Звучи смислено. И аз понякога имам това чувство, което ти описа. Но не бих следвал социология.
- Защо?
Свих рамене.
- Интуиция, знам ли. Аз така или иначе не знам какво точно е да следваш нещо.
- Не си ли? Странно. Виж колко си интелигентен. Или може би точно защото си такъв не си нагазил в институцията, която е опора на обществото?
- Изкарваш ни изключително застъпени анти-утопични герои, Кумари. А всъщност не сме чак такива. Честно казано, на мен работата ми доставя по-голямо удоволствие от идеята да уча нещо след училище. Тоест в университет. Смятам, че посредством нея ще се изуча сам и независим, защото всяко ново работно място попълва част от мен, която има практически и теоретически знания и умения.
Тя кимна и задмина още един изпречил се пред нас човек в костюм.
- Но така няма да можеш да се специализираш в нещо, което да ти вади прехраната.
- Точно ти ли ми го казваш това. - усмихнах се и на свой ред подадох цигара и тя всмукна жадно. Имаше нещо ужасно интимно в начина, по който си споделяхме просто едно късче хартия и тютюн. Сякаш димът, който обменяхме, беше част от онзи дух, който бяхме изгубили - но общ, а не отделен за всеки. - Не се виждам по този начин. Не е за мен този установен ред.
- Значи все пак СМЕ анти-утопични бе, Син.
- Не, не сме. Просто се правим на интересни, защото сме млади.
- Е браво, уместен начин да понижиш ентусиазма на човек.
Ухилих й се.
- Не се прави на по-засегната, отколкото си.
- Няма. - тя се покатери на една пейка и разперила ръце обърна лицето си към небето. - Знаеш ли, Син?
- Предполагам не.
- Така си и мислех. Трябва да заживееш с мен. Ще е забавно.

Предложението дойде неочаквано. Сърцето ми се разтуптя малко по-бързо, но не поради някакви афекции или любовни емоции и надежди. Просто мозъкът ми задвижи механизма на обмисляне и това се прехвърли към сърдечната част. Можеше да се уреди, естествено. Всъщност наистина щеше да е забавно и вълнуващо. Още повече, че Дариус и Аме бяха на крачка от това да станат двойка и сигурно усамотението щеше да им дойде доста добре. Пък и край тях се чувствах излишен на моменти, както и самотен. Не, че завиждах, но недвусмислените им задявки и обмен на топли чувства ме караха да мисля за това, което бях загубил. С Кумари беше тотално друга ситуацията. Всъщност това звучеше като страхотна идея.
- Ще го обмисля. Трябва и със съквартирантите ми да го обсъдя все пак.
- Естествено, Син. Няма да си некоректен спрямо тях, естествено. - тя скочи от пейката и я прихванах, псувайки импулсивността и на моменти. Можеше да падне!
Лицето й бе на броени сантиметри от моето, влажният й топъл дъх галеше бузите ми. Отново тази дяволита усмивка заигра и тя притисна гърдите си към гръдния ми кош.
- Пък и може да се чукаме покрай всичко друго. Харесва ми чукането с теб.
Засмях се.
- Можеш да се чукаш с когото си поискаш, Кумари. А и след събитията не мога да кажа, че либидото ми изживява своята златна ера.
Тя се отдръпна леко и стана сериозна.
- Знам, че мога, Син. Но е различно. Когато се чукам с теб усещам близостта ти, защото и двамата сме прекършени и в чукането намираме частична утеха относно тази прекършеност. С другите това го няма и се чувствам самотна.
- Fair enough. Но това за либидото си остава.
- Не съм безмозъчна хормонална идиотка, Син. Но някой ден трябва да ми разкажеш какво точно е станало, дори да знам, че ще те боли докато съживяваш призраците.
Очите й бяха тъжни и замислени. Ударих я леко по рамото, за да й вдъхна малко кураж и позитивна енергия, макар че такава липсваше тотално при мен като си представих да си спомня всичко.
- Ще ти. Обещавам. Давай сега да ходим някъде, където е интересно.
- Къде например?
- Нямам идея. Като тръгнем нанякъде ще разберем.
- Блестяща логика, Син.
- Млъкни, Кумари.
Тя се засмя и закрачихме между сивите хора, които биха ни потискали, ако не бяхме две цветни фигури една до друга между техните редици.

Изображение: The City by ~dianora

Нагоре

Тагове: град, хора, син, цигара, разкази, фас, нанна,

Гласувай:

Подобни постинги

Да си тарикат в България
Пътуване в корема на звяра.
Нескромно

Прочелите постинга прочетоха и:

ЗАПАДНИЯТ СВЯТ Е ОБРЕЧЕН НЕЗАВИСИМО КАКВ...
Авторитетно генетично изследване потвърд...
ЕДНА СЕДМИЦА ПОЧИВКА

Следващ постинг

Предишен постинг

Англия днес

Царевични зърна и вяра

Коментари

1. анонимен - kumari
31.01.2012 14:36

Ne sociologia,a BAF