Отварям очите си. Събуждам се, съвсем естествено, в мрак. Но нещо не е наред. Това не е типичният нощен мрак. Тъмнината е по-гъста и по-заплашителна по някакъв начин и от това коремът ме присвива. Опипом търся рамките на леглото, близкото нощно шкафче – нещо познато, което да ме напътства.
Няма нищо. Изправям се и с изправянето усещането ми за пространството се изостря. Освен мен в стаята няма нищо. И стаята всъщност не е стая. Намирам се в безтегловно място, където рамките нямат значение. Мракът е константа и аз мога да бродя с векове в него, а той няма да свърши и няма да стигна до нещо друго. Няма как да го проверя, но съм убеден в това. Никога не съм бил по-убеден през живота си и от тази убедителност ме хваща още по-голям страх. Не искам да остана в тази тъмнина.

Кръстосвам крака и сядам. Обмислям какво да направя, как да се събудя на друго място. Как да отрека наличието на мрака и да го изпъдя. Повече от ясно е, че е неканен гостенин не само в съня ми, но и в съществуването ми като цяло – било то съновно или несъновно. Сякаш мислите ми го ядосват и той се сгъстява още повече около мен, дращещ с нокти, съскащ и свистящ. Не иска да ме пусне – сега, когато съм оплетен в мрежата му.
Отново се замислям кой съм аз всъщност и какво правя на този свят. И на света на мрака, и в реалния – ако мога да се върна обратно в него, бягайки от съскащото чудовище, което ме е обградило. Връщам се към разговора с Онези в стаята, когато загубих нея. Аз бях тях и те бяха мен и в тази симбиоза ние сме непълни. Нямаме смисъл, нямаме цел, празни сме. Тоест аз нямам значение нито в света на мрака, нито в света на светлината, кишата и мухъла. Тръсвам глава. Не, това няма да ми помогне да избягам от паяжината на мрака. Вече усещам дъха му – топъл и зловонен, тежък като мръсния фабричен дим. Действа ми като опиум, губя си сетивата постепенно, обхваща ме отчаяние.

Опитвам да мисля за нещо. Веднага иде лицето й – с медните коси и усмивката, с нежните черти. След това раменете й, млечнобялата кожа, извивките на тялото, красивите и фини гърди. Очите й греят и шепнат, че ще победим мрака. Ще разкъсаме спокойно черното му димно туловище и той ще реве разярен от загубата си, а ние ще танцуваме по тялото му с боси ходила. Пръстите й докосват косата ми, вдъхват надежда, насочват ме. Мракът постепенно отстъпва.

И после отново пристъпва напред, двойно по-силен отпреди. Защото знае, че нея я няма и че само призракът й ми вдъхва надежда – а тази надежда е слаба, слаба в чернотата около мен. Чертите се измиват, лицето изчезва в ням писък, очите угасват, пръстите се скършват и в пантомима на нежни бели паяци гаснат – последен светлик в туловището на мрака. По бузите ми има влага. Осъзнавам, че плача. Сълзите обаче не горят, а са хладни, сякаш скреж. Осъзнавам, че мракът се храни с тях, изсмуква топлината им и оставя късчета лед по лицето ми. Когато тези късчета лед нараснат напълно, аз ще бъда скован в ледена обвивка и той лесно просто ще пристъпи и ще изсмучи последните нотки живец в мен. Присвивам се интуитивно, търсещ закрила от нещо. Няма откъде. Сам съм срещу мрака и някак трябва да спра леда.

Мисля си за Аме, Дариус, Кумари. За тефтера. За странното същество и за богомолката, както и за момичето с гълъбите. Лицата им се завъртат във въртележка и ми вдъхват сили. Мракът се уплашва и ревът му се засилва – вече прераства в грохот, който огъва пустотата около мен като звукова вълна. Фокусирам се върху тях. Сълзите потичат, защото имам толкова болка в мен, но вече не са лед. Те парят и тази парливост храни плътта ми, кара я да живее и да пулсира. Където падат топли сълзи мракът изскимтява и се отдръпва. Малки бели петънца, сякаш изгорени от белина, започват да танцуват около мен. Плача толкова, колкото никога досега не съм плакал. Петната се увеличават, мракът започва да намалява.

 Аз съм Син Нанна и името ми е на Древен бог. Именно затова Боговете ме мразят и отнемат това, което имам, за да нямам нищо. Аз съм Онези и Те са мен, защото сме прекършени – и прекършени ще останем завинаги, защото имаме да изкупваме вина. Каква точно – не знаем. Но тя е част от нас и винаги ще е – дори в света на мрака, дори в света на светлината, дори и в друг живот. Аз ги мразя, Те мразят също мен. Заедно сме две сърцевини на омраза и това ни кара продължаваме. Защото мразим и Боговете, освен самите себе си.

Мракът вие, вятър бушува и вее косите ми. Белота, спасителна белота, макар и все още малко. Намазвам ръцете си със сълзи и започвам да докосвам обгърналия ме мрак. Горя. Горя от болка, безнадеждност и воля. Никога повече няма да горя така, в който и да е от животите си.
 
Аз съм Син Нанна и името ми е безименно. Нарекоха ме така, защото това е празнотата и аз съм нея. Нямам място там, където съм, но въпреки това съм заставен да стоя. Нямам смисъл където и да отида, но въпреки това имам да избродя хиляда пътища. Нямам глас, който някой да чуе, но въпреки това мога да говоря и пея в десетки октави, някои непознати дори за най-великите музиканти и певци. Имам всичко, което нямам и нямам нищо, което трябва да имам.

Тази битка е спечелена. Мракът отстъпва, все повече и повече. Белотата ме ослепява, кара ме да плача още повече. Вече съм на колене, съкрушен и разбит. Монумент на това, което не трябваше да бъде, но е. Когато мракът усеща, че ще бъде наистина победен, той прави отчаяния очакван ход. Впуска се бясно към мен и се насочва към душата ми. Не противодействам. Защото аз съм Син Нанна и мракът е цената, която е отредена, за да съществувам. Приемам го и сълзите стават полухлад, полутоплина. Чувствам се толкова пълен, колкото може да бъде само един празен човек. И мракът се влива в мен с дива песен, обезумяла от страст и ликуване.

Аз съм Син Нанна.
Аз съм Син Нанна.
Аз съм Син Нанна.
Събуждам се и часът е пет и половина сутринта. Рано е. Обръщам се наляво и гледам спящата до мен Кумари – на лицето й се е разстлала блажена усмивка. Неволно се усмихвам и аз, макар че умрях тази нощ, за да се родя с повече мрак. Отпускам глава на възглавницата и заспивам, чакайки да дойде началото на деня.

Изображение: Hollowness by shiro14