Събуждам се. Отрязан съм от света и нямам идея кой ден сме. Мисля, че е минала седмица – не, може би повече. А може би по-малко? Истината е, че времето е застинало в тези малки стаички, сякаш мравчените килийки, за които си говорихме с Дариус. Сякаш съм херметизиран – но само аз, естествено. Сигурен съм, че навън животът се тегли с присъщите си бързина, цвят и духовитост, както и с огледалните им братя – носталгия, отчаяние, безверие. Въртележката от всички позитивни и негативни неща, в които се потапяме – същински мравки.

  Мисълта за навън малко ме жегва. Иска ми се да съм там, но надутият пуяк успя да наложи своето отмъщение. Осъзнавам, че съм постъпил глупаво и съм заложил на карта доста неща с тази си необмислена постъпка. Ставам и си разтъпквам краката в малкото помещение. Сменям и времето, в което говоря, сменям перспективата. Време е от наблюдател да се върна в тялото си, в душата си – в тази стая.

 Да, прецаках нещата. Син Нанна и спонтанните му постъпки. Но нямаше как. Не знам дали някога сте чувствали Дръпването – то неслучайно е с главна буква. Дръпването е всяка наша нелогична, емоционално и логически често необоснована постъпка, на която не можем да не се подчиним. Често води до ужасни или глупави последици, до размествания в бита ни или в чувствата ни, а още по-често този период е съвсем кратък и логично идват студените равносметки. Е, моята студена равносметка беше тази стая. И си я заслужавах. Което не ме правеше особено доволен, естествено. Нито пък правеше римския пуяк онеправдан или жертва. Той самият бе ловец, хищен финансов човекоядец и душепоглъщач и винаги бих постъпил така, както бях постъпил тогава. Защото Дръпването винаги би се появило при вида на потъпканата човещина на онзи просяк.

  Окей, стига мисли, Син. Какво ще правим сега? Никаква идея. Знаех, че Дариус и Кумари знаят за ситуацията. Всъщност очаквах съвсем скоро да се появят и да говорят с мен. Някак в мен трептеше сигурността, че ЩЕ измислят нещо, защото, честно казано – идея си нямах какви са били реалните последствия от опандизването ми в мини-света на моите близки. Какво ли са си помислили и работодателите ми? Че това кротко момче в книжарницата е кръвожаден бияч и насилник? Дано не. Не исках да си загубя работата – харесваше ми. След като ми се отдадеше да разбера колко време трябва да прекарам тук, де. Това беше тъй нареченото „нумеро уно” в приоритетите ми и повличаше след себе си работата, близките и всъщност цялата съвкупност от външни мравчени килии.

  Мислите ми бяха нарушени от отварянето на вратичката и пристигането на нов обитател на килията. Забравих да спомена, че аз бях в двойна такава и рано или късно се очакваше да проимам „съквартирант”, ако не се вкара подигравателност и самоирония в това название. Явно съдбовният момент беше дошъл, за да наруши самосъжалителните леещи се мисли. На пръв поглед мъжът беше на около четиридесет години, небръснат, почти оплешивял. Ушите ми бяха малко смешни – клепнали и сякаш самите те изморени от живота; очите му бяха сивеещи, а пък носът му бе гърбав и неестествено голям. Масивността на тялото му пък не беше заплашителна – сякаш мъжът бе слон, който не иска много да е слон и се възприема като нещо много, много по-малко. Цялостното му излъчване беше толкова тъжно, че сърцето ми се сви. Стана ми странно такъв човек да бъде на това място. Но какво пък, аз самият не бях типичния хладнокръвен и зъл престъпник сериен убиец, така че по някакъв начин си подхождахме. И двамата просто не бяхме за тук. Мъжът тихо се настани на леглото и отпусна тежестта си. Последва голяма, протяжна въздишка.

- Аз съм Син Нанна. – реших, че е редно все пак да се запознаем. Плюс това моят съкилийник имаше нужда от някаква комуникация – бе отпечатано на лицето му.

- Ерол. Макар че няма нищо, ама съвсем нищо достолепно, благородническо или аристократично в мен или в съществуването ми. Поради тази причина не харесвам името си – не ми съответства никак.

„Както и тялото ти”, ми дойде да кажа, но не знаех как ще го възприеме. Затова само кимнах.

- Е, ако това ще те успокои, и аз не съответствам на името си. Или то на мен, не знам. Но сме в една дисхармония, която ни трови живота и на двамата.

Той се засмя – съвсем лек, ненатрапчив смях. Да не повярваш, че  идва от такова туловище.

- Хората не знаят как да наричат децата си явно, какво мислиш? Или поне затворите са места за хора с грешни имена. Може би има нещо правдоподобно в това. Аз и ти – тук – неправдоподобни имена на едно принципно неправдоподобно място.

- Може би. Но пък хората не могат да правят толкова неща както трябва, че имената са най-малкия проблем. Аз отдавна съм простил на нашите, че са ме нарекли в несъответствие с това, което съм. Всъщност дори не си ги спомням.

- Не си ги спомняш?

- Не, всичко е тъмна мъгла. В началото ми беше странно, но после реших, че е едно от тези неща, които просто не изискват обяснение. Не си спомням първите ми...няколко години. А после родителите ми ги нямаше. И си виках – мамка му, защо не си спомням хората, които са ме отгледали? После свикнах и спря да ми прави впечатление. Просто нямаше смисъл.

Ерол почеса плешивеещото си теме.

- Това не е особено хубаво. Аз поне имам спомена за нашите, макар че, да ти кажа, Син – не е особена утеха. Но поне не е тази мъгла, за която ти обясняваш и това е хубаво. Не знам как бих я приел тази изяждаща спомените мъгла. Предполагам в никакъв случай не би ми харесалоа, така че да – благодарен съм, макар че не е утеха. Защото нашите бяха ужасни родители.

- Много ужасни ли?

- Много.

Настани се временно мълчание и стаята сякаш стана хладна от липсата на дъх, обменен между двама ни.

- Хей, Ерол? – той обърна глава и ме погледна с тъжните си очи. – Защо си тук?

Сивото в тях потъмня, сякаш ирисът им се разяждаше от тъмнина и вглъбена носталгия.

- Убих най-добрия си приятел.

Леко подскочих. Този човек да убие най-близкото си същество? Това ми звучеше толкова абсурдно, колкото римският пуяк да залее онзи просяк със злато, да му купи апартамент и да основе фонд за защита на бедните. Не – повече, неимоверно повече. Нима се бях подлъгал? Преценката ми за хората бе, без да се хваля, доста точна. Не, трябваше да има нещо. Не можеше да е просто това.

- Защо?

Сивото стана черно. Очите му потъмняха и станаха сляла се зеница с ирис, тъма, която нямаше пробиване. От Ерол не просто се излъчваше, от него се ИЗЛИВАШЕ мъка и нещастие. Какво по дяволите бе станало?

- Защото той направи това, което никога не бих му простил. Извърши най-големият грях, който в каноните му беше над това да предадеш Бог. Предаде самия себе си.