- …Предаде самия себе си.

  Думите още кънтяха, пулсиращи между стените, бясно въртящи се и яростни, но същевременно – ужасяващо тъжни и изпълнени с мъка. Зверове на мрака и носталгията, пуснати в тясната кутия с две мравки в нея. Ако имаше Бог (защото за мен лично такъв не съществуваше), той сигурно би паднал на колене и заридал като смъртно същество – като един от своите синове или дъщери, пред съкрушителните четири думи, които Ерол изрече.

- Как така предаде самия себе си, Ерол?

Грамадният ми съкилийник хлипаше – но не мелодраматично или сополиво – хлипаше със сдържаността на човек, който знае, че отприщи ли бента на емоциите, ще се срине безпощадно. Не виждах очите му, защото бе стиснал глава с двете си големи ръце и сякаш се опитваше да се вклини в мъничката пейка, да се слее с дървото и да изчезне. Но знаех, че пламтят с онзи тъмен разкъсващ огън, който бях мернал преди малко. Той поклати глава, неотлепяйки ръцете от нея.

- Няма да ми повярваш, Син, сигурно няма хич да ми повярваш. Има ли смисъл да разказвам и да разкривам тогава, има ли...

- Защо мислиш така?

- Защото в никакъв случай не е нещо обяснимо или нормално, Син. Та аз дори и свръхестествено не мога да го нарека, не знам как да му придам форма в някакви думи или изрази. Най-много да ме помислиш за луд и в крайна сметка пак нищо да не разбереш. – Ерол вдигна очи най-сетне и ме погледна с толкова жален поглед, че сърцето ми пропусна няколко удара. – Просто няма да ми повярваш.

- Пфу. Не вярвам в богове и тотеми, в полтъргайсти и необясними енергийни полета, но някак усещам, че няма да ми говориш за такива неща.

- А в духове вярваш ли, Син?

- Е, нали казах, че...

- Не духове като тези от хорър филмите, нямам предвид това. Духове като...- той се запъна, търсеше думите и стискаше юмруци, сякаш е уловил словото, но то държи да избяга - ...като воля, като желание за живот, като емоции, като чувства. Нещо като пъзел. Безумен цветен пъзел, който си имал в теб. Тръгне ли си – оставаш черно-бял. И няма връщане назад, Син, няма.

  Опитах се да остана безучастен и да не покажа вълнението в себе си, защото – да, разбирах какво имаше предвид. Той говореше за Духа. За духа, но не този на мен или на Кумари – за загубения дух на неговия вече мъртъв приятел. Явно не успях и изражението ми се промени рязко, защото той впи очите си в мен. Потъмнелите си, тъжни очи, разкриващи толкова беззащитност и нужда от упование, че бих се засмял от контраста на външността му и тях, ако не бе такава ситуацията.

- Знаеш. Син, ти знаеш! – ръцете му се отпуснаха, очите изсивяха малко, връщайки се към прежния си, нормален цвят. – Знаеш за какви духове говоря, виждам го в погледа ти.

Кимнах унесено. Що за съдба да срещна още един разбрал какво е да си без дух, макар и не от личен опит?

- Знам, Ерол. Знам за тези духове, знам и какво е да си черно-бял.

Той рязко се изправи – толкова рязко, че едва улових движението. Инстинктивно се присвих, решил изведнъж, че иска да ми навреди, че ме заплашва по някакъв начин, но после се отпуснах. Съкилийникът ми просто се приближи до мен, лицата ни бяха на не повече от трийсетина сантиметра едно от друго. Ушите и носът му изглеждаха още по-комични отблизо, което се допълваше като ефект от факта, че дишаше учестено и ноздрите му се разширяваха до неподозирани за мен мащаби.

- И ти нямаш дух?

Кимване.

- Загубил си го и не можа да го намериш, така ли?

Второ кимване. Макар че не знаех дали реално съм пробвал да го намеря. Как търси човек духа си?

- Видя ли слънцето от мухъл?

- Не. Всъщност не знам, Ерол. Какво е слънцето от мухъл?

- Кой – поправи ме той. – Слънцето от мухъл е този, който Казва за духа и цената му, както и времето, което ще Е. – сякаш рецитираше откъс от книга с упътвания, лицето му доби унесен вид, като в транс. – Видиш ли аурата му, ще го познаеш, златна като утрото, в което душите се Връщат и всичко, което не е било никога, успява да бъде.

 Нещо в мен се смрази. Книжарницата, онова странно същество. То бе имало такава златиста аура и бе взело моята мухлясала монета. „Не сребро и злато са величина, а мухъл, изчистил всяка вина” – само една от странните му поговорки. Бях видял Слънцето от мухъл.

- Какво означава всичко това, Ерол?

Той се сепна.

- Цитирах това, което каза моят приятел, Син. „Аз изгубих себе си, но някак ще се намеря. Ще изчакам Слънцето от мухъл и той ще даде това, което ще върне Мен. Не мен като човек, а Мен като човек и дух, защото моят дух си отиде, разочарован и потъпкан от света. Не ме оставяй, Ерол. Каквото и да става, каквото и да трябва да правиш, ще усетиш, когато изоставя сам себе си и се предам, Бог да не дава това да се случва. Тогава не ме оставяй, приятелю – и направи това, което трябва да направиш. Сам ще разбереш”. А като го питах какво е Слънцето от мухъл той каза това, което аз ти споделих.

Опитах да хвана една от бурята мисли, които бушуваха в съзнанието ми. Успях.

- Значи твоят приятел е предал себе си, като се е отказал. Отказал се е да чака Слънцето от мухъл, да преследва дирите на духа си. Решил е да заживее като човек, а не като човек и дух и затова си го убил.

Ерол кимна и присви очи. Плачеше вътрешно – ридаеше реки, които давеха емоциите и мислите му, които напираха да разрушат стените и да обагрят лицето му в солта на мъката. Но нямаше да го направи. Не поради самоконтрол – поради инстинкт за самосъхранение, чисто първобитно и примитивно усещане, че разлеят ли се, той ще се скърши.

- Не му вярвах, Син. Всичко звучеше толкова налудничаво, докато той не ми обясни един дъждовен следобед. И тогава звучеше като брътвежите на ненормалник, на един абсолютен ненормалник, докато не видях очите му. – съкилийникът ми поклати глава. – Бяха най-искрените очи, които някога съм виждал. Всичко, което говореше, бе истина. Познавах го от ужасно много време, лъгал ме е, карали сме се, после сме се сдобрявали, знам всички проявления на държанието му. Знаех кога е притеснен, кога е нервен, кога е щастлив, кога е угрижен, с течение на времето – и кога ме лъжеше – благородно или не. Но поглед като този, който имаше, докато ми обясняваше това, не бях виждал. И осъзнах, че никога няма и да видя повече.

- Затова не си и обяснил на полицаите точната ситуация.

- Ти би ли повярвал на такава фантасмагория, Син?

Поклатих глава.

- Аз също, особено ако идваше от устата на убиец. Но знаеш ли, не съжалявам. Той предаде себе си, а това бе нещото, от което го бе най-много страх. Не просто страх – той се ужасяваше от това, Син. Ужасяваше се от идеята да спре търсенето и да се откаже от чакането на Слънцето от мухъл. И в крайна сметка това направи...това направи...Ще излежа колкото ми се полага в тъмница, но никога, никога не бих го оставил да живее завинаги черно-бял, след като знаех какъв е като бе цветен. Това е проклятие. И той го осъзнаваше, преди да предаде сам себе си. Затова го убих.

Кимнах.

- Не си прав, Ерол. Името ти ти подхожда. – станах и целунах плешивото му теме, като благословия, давана от свещениците на вярващите. – Ти си не просто благороден, ти си спасител. Един миниатюрен Месия, отреден не за човешките души – а само за една определена.

  Не толкова миниатюрния физически Ерол ме стисна в меча прегръдка и заплака. Заплака така, както никога повече няма да чуя да плаче човек, излял болка, надхвърляща рамките дори на божествена скръб. Месиите са носители на ужасяващ товар, били те лични или всечовешки. Заслушах се в мелодията на плача му, затанцувах в ритъма на скръбта, а Слънцето от мухъл грееше в съзнанието ми.

На сутринта – както си и знаех – Ерол не се събуди. Бе мъртъв.

Изображение: masked_messiah_by_peka_photography