Времето е пустиня. Кумари тръска глава, косата се разпилява по белите й рамене и ги гъделичка, милва голата, все още топла от банята плът - омекнала и подканваща. Не че има кой да подкани, след като е сама в апартамента. Син още е в затвора, но скоро ще излезе, макар че това скоро й се струва доста дълго.

  Истината е, че Кумари не е от най-дружелюбните и привързващи се хора и никога не й е пречило да върши нещата, които трябва да върши, сама. Така се е изградила, такава я е научил да бъде светът с нормите и правилата му. Когато обаче усетиш някакво близко присъствие - дори малко се потопиш в него, без да се гмуркаш надълбоко, липсата му пак те човърка след това. Още от малка са я научили на този урок – не се привързвай, защото отдадеността и близостта водят само до болка. Кой друг да я научи на нещо толкова сурово за едно тригодишно момиченце, освен баща й, режещ на парчета любимата й кукла, с която е заспивала всяка нощ; мятащ главата и крайниците й пред разплаканото дете. Победоносен. Същински модерен Ахил.

  И пак тази инертност, тази маска на примирение в очите на майка й, непосягаща дори да утеши малкото момиче сред  дивашките крясъци на бащата. Някъде там Кумари е научила това, което другите хора често не могат да възприемат за цял живот. И е доволна за това – от онази нощ до настоящето си съществуване.

  Но го е нарушила. Босите й стъпала се плъзгат по плочките и тя застава пред прозореца. Времето е пустиня – както и целият този град. Килии на сиви хора, взиращи се с очи, но не и с душа. Имащи дух, но неизползващи го – не защото нямат потенциала, а защото нямат човещината и желанието. Свити в затвора на мислите и оковите, които слага този свят, които налага този бит. Чест, правда, прогрес, еволюция, храброст, мечти. Ключови думи в съществуването на едно общество и в съществуването на индивида в него, жизнени кредота, проповядвани с огън и защитавани с животи. И, парадоксално, в крайна сметка – нищо неозначаващи. За да съществуват реално тези величини, хората трябва да ползват своя дух, да втъкават неговите нишки, да творят с тази заспала своя половина. Единиците, които стигат до същността си, най-често биват пометени и или се отказват впоследствие доброволно от духа, или той им бива отнет.

   Отнет. Съзнанието се активира при засичането на думата, на корена, на буквата, на безгласния звук – и се изключва. Истината е, че мозъкът ни предпазва от това, което би ни унищожило, ако си го спомняме често и мислите блуждаят около него. А споменът за отнетия дух е нещо, което може да срине Кумари на колене – отвъд онова тригодишно момиче, плачещо за куклата си; отвъд всяка болка, която е преживявала във всекидневния си живот. Понякога й се иска този дух никога да не се е проявявал, никога да не е достигала до него.

  Не. Това не би било решение, никога.

  Кумари спира да мисли за това. Спира да мисли за каквото и да е. Сяда на пода и изпада в транс, сънуваща савани, без да е заспала – както онази нощ, когато е докарала прекършения Син тук.

  Саваните за нея са противовеса на пустинята, на бита, на ограниченото пространство и време. Всеки път ги сънува, всеки път – един и същи пейзаж, едни и същи звуци от диви животни, едни и същи горящи небеса, обагрени в оранжево-червено. Човек сигурно би се побъркал от една и съща гледка, натрапена му всеки ден – непроменена, константна. А всъщност това е Утопията. Ако може, тя би направила целият свят една савана - огромна, всеобхватна. Би запалила тревите в заревото на залеза, би се превърнала в лъвица и би кръстосвала прашната земя. Би гонила антилопите, би утолявала жаждата си от кални извори, би доказвала превъзходството си пред другите лъвици. Би живяла и умряла под тези кървави небеса.

   Хората се привързват към стотици неща, кое от кое по-незначими. Кумари е привързана напълно само към едно нещо, което не е възможно да й бъде отнето и което никога няма да обърне острието си към гърлото й.

  Просто един пейзаж в съзнанието.

  Трансът угасва – иде нощ и жаркото слънце се скрива зад хоризонта, тревите губят яркия си отблясък, застудява. Животните замлъкват, а небето минава през ултрамарин, за да се превърне в мастиленосин мрак.

  Момичето с цигарите отваря очи с усмивка. Кожата е изстинала, тялото леко трепери. Тя става и започва да се облича, като за пореден път пропъжда нахалната богомолка, която стои около прозореца.

  Днес е последната среща на Кумари с един човек, който в настоящето й припомня защо принципно не трябва да се привързва към каквото и да е.

  Усмивката обаче стои там.

  Може би действително всяко правило има своето изключение и има нещо друго редом до саваните, което да заслужава саможертва.

Изображение:trance by mancanman