Както казах, Слънцето от мухъл се появи в най-тъмната нощ от престоя ми. Може би имаше логика, може би и така ми се струваше, защото нощите без прозорец наоколо са един и същи сгъстен мрак. Докосваш го с пръстите си и се молиш да не се просмуче през тях в съзнанието ти, в душата ти, да потече във вените и да издуе жилите. Каквато и да бе нощта в реалния свят, в моята обител от камък, самота и един портрет бе непрогледна чернота, осеяна с мисли за медна коса и нежна кожа, загубена отдавна.

  Появата му не бе стряскащо внезапна, както би била в някой филм – той или то, по-скоро може би то нито се просмука през стените, нито се появи през портал, нито нещо такова. Съвсем практично, ненатрапчиво и дори с някаква неизказана учтивост Слънцето от мухъл просто се материализира до мен. Едва ли не очаквах да свали шапка като английски джентълмен (ако имаше такава) и да ми се извини за безпокойството.

  - О, боже. – общо-взето не знаех как се реагира в такава ситуация, затова измислих само това. Неособено интелигентно, но стигаше.

  - Луна между решетки и съсък на листа в уредени сметки.

  Въздъхнах. Съществото будеше уважение и някакво странно страхопочитание до момента, до който не си отвореше устата. Имах леки трудности с възприемането сериозно на нещо, което говори в рими – било то паднал бог, митично същество или обикновен човек.

 - Сигурен ли си, че не можем да говорим по малко по-нормален начин?

 Мълчание.

 - Добре, така да е. – сега, когато бе мълчаливо, Слънцето от мухъл ме караше да потрепервам леко, а златистата му аура сякаш пълзеше по кожата ми и я караше да настръхва. Не всяка светлина е приятна, особено пък тази, но си придадох псевдо-нахаканост – Едва ли си дошъл да си говорим за звездите, или дошло, ако предпочиташ този род. What’s the deal?

  - Смърт разбрал си за един, но не е той сам-самин. Въпреки това тема няма да бъде смъртта, а друга една за платена цена.

 - Платих цената, но не мога да видя  страницата в тефтера. Не виждам смисъла да се показваш отново, освен ако няма да ме убиваш, изкормваш, или да пием чай. За последното се опасявам, че няма как да стане, защото надзирателите ми са също толкова добри в правенето и подбирането на чай, колкото и подходящи за аранжори.

  Слънцето поклати глава, явно не му хареса смешката.

 - Цената е платена и дойде време – онова време, когато небесата не ще са бреме. Иде скоро – изхвърчат души чужди от затвора.

 - По дяволите, не може да се говори с теб. – с всяка изминала безумна рима страхопочитанието в мен се отдръпваше и го заместваше раздразнение – За кого говориш?

 - Страници протрити – те пазят истините скрити. Ключ ключа намира, докато слепия не спира да се взира. Една може да умре, но ще решиш накрая – че пътеките са две. И ако животът е смърт и смъртта живот, то любовта ще е връзващия хомот.

 - Кажи ми, проклето същество! Каква смърт и какъв живот, златист урод такъв?

 Тишина и непроницаем поглед.

 Сто градуса по Целзий. Търпението ми изкипя, извря, изпари се и станах рязко, забравил всякаква предпазливост. Юмрукът ми се насочи към съществото – устремено оръжие от кости и плът, забравило също предполагаемо божествения произход на мишената си. Сякаш чувах писъкът на кокалчетата, побелели от стискане, разнасящ се из мътния въздух в забавен каданс; разгневени от факта, че винаги са били нещо смъртно, нещо тленно, нещо чупливо. Юмрукът, тази относително малка частица плът, бе жаден да впие всяка своя фибра в нещо, което имаше безсмъртие – за да го накаже, да изкара всичката ярост, която ние хората таим в себе си от физическите и психически болки, които ни биват нанесени като смъртни.

 А миг по-късно, завършил дъгата на удара, не чувах нищо. Ударът в стената накара носът ми да изхрущи, скулите ми се запалиха парадоксално от студената стена в огъня на ужасна болка. Свлякох се на земята замаян и шокиран, все още в пълна тишина. Опипах предпазливо ушите си – кървяха. Бях оглушал, знаех го. Нещо в системата на моето същество даваше късо съединение и съобщаваше на другите частици, че звукът вече е недостъпен. Изкрещях, но нямаше как да чуя това. Затворих очи и заплаках, после ги отворих. Слънцето от мухъл беше отпред и ме гледаше, спокойно, уверено, излъчващо божественост.

 „Сега ще ме слушаш смъртни ти, въпреки болката – или поради. Ти плати цена и е възможно да подминеш смъртта. Взет бе дух, но може да се промени – така, както сега си глух...”- съществото щракна със златисти пръсти и вече го чувах:

 - ...ала вече не си.

 Никаква кръв, никаква болка, никаква тишина. Все едно бях върнал времето няколко минути назад.

 - Разбрах поне посланието – можеш да ме пречукаш, затова въобще да не се пробвам, а да изслушвам брътвежите ти, колкото и да не ми харесват. Защото ако искаш можеш да ме направиш на нищо, но пък съм си платил цената и ми се полага нещо, нали така?

 Слънцето кимна.

 - Добре, значи мога да видя това, което преди не можех в тефтера.

 Кимане отново. Явно две кимания подред бяха неизказана рима.

 - Мога ли да попитам защо не ми го кажеш, би било доста по-просто.

 - Кръв и смърт донесе страницата една, знанието от къс хартия заслужава своята цена.

 - Добре, добре, разбрах. – внимателно поддържах леко небрежния и шеговит тон, без да се изхвърлям – веднъж ми бе простено, но предполагам, че дори и то имаше някакъв праг на търпение спрямо смъртните  - И все пак можех сам да се досетя за това, дори случайно да отворя тефтера. Не е само това причината да си тук.

  Слънцето от мухъл ме погледна и за пръв път видях сянка на тъга да прозира между златото и светлината. Не бе нещо визуално, бе като...усещане, някакъв полъх на нещо носталгично, който съществото ми долови в събеседника.

 - Не съм само празен вестител, смъртни, така е – а съм и пазител – на този, който спасил душа е. Между тези стени човек с нрав благ, убил най-големия грях, що е неизказан враг.

 - Ерол. – повиших леко тон, превъзбуден – Говориш за моя приятел Ерол! Но той умря, не е тук – нито тялом, нито духом. Не може да не знаеш това. Няма как да го намериш, няма как и да го спасиш – така, както той не е могъл да спаси своя приятел от това да те изчака, за да се върне духа, който е изгубил.

 Съществото поклати глава.

 - Умрял е смъртен тук и да - не споря за смъртта. Но тяло дух не съдържа, както и дух Духа не придържа. Тези, що убиват най-големия грях, слънце от мухъл има за тях – и светлина, която да осветява тяхната душа. Сега стой, спри, чуй, усети – как носи се вечния покой.

 Стаята сякаш се разтресе и златистото сияние пред мен се разми, както и контурите на всичко. От ръката на Слънцето от мухъл започна да капе кръв, която се стичаше по пода – сребриста кръв, контрастна на златото, изливаща се плавно – сякаш мъничко море спокойно плискаше със своите вълни студения бряг на пода в килията ми. Изведнъж морето застина и притокът в басейна му спря. Бавно и методично започна да се оформя фигура, но среброто улавяше само контурите й – бе прекалено малко, за да я запълни цялата. Макар и само контури, познах Ерол – сребристо рамкиран, тук, в тази стая с мен и Слънцето от мухъл след смъртта си. Очертанията постояха малко, след което избледняха, сякаш развяни от вятър. Слънцето от мухъл покри с ръката, която допреди малко бе кървяла, лицето си. Усещах го уморено, изхабено, но в същото време от него струеше задоволство.

  - Този, който убива смъртта е месия в сянка на нощта. И нека живее чрез мен горе, в тъмни небеса – за да ги осветява като сребърна звезда.

  И с това съществото изчезна. Лишена от светлина, стаята отново се превърна в обител на непрогледен мрак, но това не ме интересуваше, защото мозъкът ми препускаше бясно, опитвайки да разбере напълно случилото се. Дори мислите за тефтера и отговора, който ме очакваше там избледняха.

 Тази нощ не спах – не че неспането помогна да обхвана всичко.

 Истината е, че ако имах прозорци и не бях в тази килия, щях да видя в как небето има една звезда повече, сребристо осветяваща помръкналия, намусен небосвод. При малко повече наблюдения тази звезда изглеждаше като смутена от присъствието си, както и от малко по-големия си обем. Сякаш беше една сребриста звезда-гигант, която се възприема като нещо много, много по-малко – но достатъчно голямо, за да предоврати най-големия грях – човек да загуби самия себе си.

Изображение: stars by natsubayashi