Събудих се (кога въобще бях заспал) и ме прониза ужасяващо главоболие на секундата. От онова монотонно стържене, което сякаш пулсира със собствен дразнещ музикален ритъм. Незнайно защо бях на пода в кухнята, а неизказаните въпроси отново и отново оставаха без отговор и кръжаха объркано и чакащи някакво късче информация да се появи отнякъде. Ъ-ъ.

  С олюляване се насочих към кутията с лекарства и пих един аналгин. Вреден за черния дроб или не, текущата нужда да не си забия главата между ребрата на радиатора и да я строша там бе далеч по-важна. Последното, което си спомнях бе как отворих тефтера и видях двете думи. И богомолката бе с мен, да. После имаше нещо, но не успях да се сетя какво. Затворих очи и се фокусирах, отново започнах да рисувам картини като в затвора. Аналгинът бе започнал да действа и пулсиранията намаляваха като честота и сила, а концентрацията в картината ми даде надежди, че ще си спомня мъглявината. Рисувах вековно дърво, започнах от възлестото му, масивно стъбло през пищните клони, изтъкавах всяко свежозелено листо, короната, слънцето и облаците от него. Картината започна да се избистря, думите „шест месеца” се разклониха в някаква неясна червеникаво-черна маса. Стиснах по-силно очи и се концентрирах още, но слънцето стана слънце от мухъл, без златистата аура на съществуващото Слънце, а обагрено в гнусния синьо-зеленикав цвят на плесента. Слънчевият диск се сгромоляса и прояде дървото, то изсъхна и се стри на прах пред вътрешния ми взор.

 Явно нямаше да стане. Мамка му.

 - Хей, спомняш ли си какво стана? – викнах към богомолката, но ме посрещна мълчание.

 Влязох в стаята – нищо.

 - Хей? – поровичках за тефтера, евентуално и за нея, ако я бе затиснало нещо, но за мое учудване не намерих нито едно от двете. Нещата ставаха от странни по-странни и в мен се загнезди подозрението, че има някаква страховита свързаност между тях.

 - Мамка му. Какво по дяволите става?

 Тръшнах се на леглото и забих поглед в тавана. Тефтерът явно бе загубен, но защо и най-вече – как? Не ми се вярваше богомолката да го е откраднала и драснала с него – най-малкото той бе няколко пъти ръста й, а за тежината да не говорим. Теорията беше тотален абсурд. Някой да бе дошъл и да се бе намесил бе още по-смехотворно предположение. Явно си оставах с бяло петно в нишката на събитията и това хич не ми харесваше, защото имах чувството, че се е случило нещо важно. По-разочароващо обаче бе естеството на отговора във вече загубения тефтер – всичко това за две думи, и то такива?

  Нищо не си пасваше. Ама абсолютно нищо. Това бе върхът на абсурдите и ако случайно Слънцето от мухъл се появеше отново щях да рискувам пак да ме пребие, но най-малкото щях да изразя недоволството си от тази глупост с тефтера.

  Покръжих още малко покрай всякакви налудничави теории и гневни мисли и реших да поспя. Все пак бе първият ден от освобождаването ми от затвора и меките легла, спокойствие и уют бяха неща, които ми бяха липсвали между каменните стени. Метнах отгоре си една тънка завивка поради топлото време и зарових глава във възглавницата. Време беше да посънувам картини.

***

  Събуди ме топъл, влажен дъх и мързеливо отворих очи, за да фокусирам една Кумари само по бельо, която точно в този момент махаше завивките, в които някакси се бях омотал докато бях спял.

 - Ъъъъ, хей. – това май беше най-ключовата ми дума за деня. – Защо не ме...

 Дланта запуши устата ми преди да успея да оформя дори още една сричка само.

- Слушай, Син, чука ми се адски много и по някаква неособено странна случайност искам да е с теб, така че искаш ли да оставим разговорите за по-натам?

- Това официалното ми посрещане ли е – ухилих се, прокарвайки ръката си по нежния й гръб. – Разочарован съм, че нямаше фанфари и изскачащи от торти проститутки, да речем. Нещо по-така, сещаш се.

- Много остроумно, няма що. Не си спомням да бе толкова приказлив преди покрай чукането.

- Достатъчно мълчах в затвора. – закопчалката на сутиена изщрака звучно и Кумари го захвърли през половината стая.

- Хубаво – каза тя и прокара ръце по корема ми – Говори си колкото искаш, но докато ме чукаш, ако обичаш.

 Ноктите се впиха в плътта ми и оставиха червени следи, след което пръстите й се насочиха по-надолу. Някъде из мозъка ми избухна супернова и двамата затанцувахме из хаоса на чаршафите.

Изображение: .lust by NoirFeu