Седмица-две след това разтърсващо и за двама ни преживяване се оказахме на гости на Дариус и Аме. Те ме посмъмриха, че съм закъснял с представянето и срещата, защото с Дариус бяхме говорили от доста време, но пък аз контрирах, че съм бил пълен с ангажименти. Краткият споделен поглед между мен и Кумари бе ясен – нямаше смисъл да им споменаваме за случилото се, пък и то само би помрачило вечерта.

 Аме се беше постарала наистина с яденето, а пък моят приятел с изявен анти-афинитет към изкуството и персийско име бе намерил многогодишно червено вино. Въобще, абсолютно гала посрещане и инак рязката и на моменти леко грубовата Кумари омекна и на устните й заигра непринудена усмивка, каквато не бях виждал сигурно отпреди влизането си в затвора. Странно, но усмивката се разшири още повече, когато Аме ентусиазирано й заговори за плановете им за дете, а когато бившите ми съквартиранти отидоха да пооправят другата стая, за да й покажат плана си за преструктуриране, ме погледна игриво.

 - Изглеждаш лекичко пребледнял, а, Син?

 - Просто не знам дали им е време за деца, наистина.

 - О, я остави хората на мира. – тя драсна с нокти бузата ми. – Откога си такъв сбръчкан мърморко?

 - Не съм. Ти пък откога си толкова заклета почитателка на децата на млади години?

 - Ами обичат се двамата, защо пък да не си градят такива планове. Ние с теб сме различни и не можем да обичаме и съществуваме по този начин. Ти си избрал да мърмориш, аз се радвам, че други могат това, което аз не мога. Кой от двама ни е избрал по-подходящото, а?

 Видях, че я нараних със забележката си относно децата, и нищо чудно – имайки предвид скорошните семейни събития при нея. Тя пък несъзнателно ми го върна с темата за обичта и сякаш попаднахме в хладен вакуум. И двамата знаехме, че сме стъпили накриво в разговора, но докато аз имах идея точно къде, нейната беше мъглява.

 - Така и не ми каза какво е станало, Син. Така и не стигна дотам да ми кажеш какво те е очукало така и те е съкрушило.

 - Със сигурност няма да обсъдим това сега, момиче с цигари.

 Тя въздъхна.

 - Знам, че няма да е сега, идиоте. Просто се надявам да е все някога.

 Дариус и Аме се появиха, за да затоплят малко неловката атмосфера и ни помъкнаха с тях.

 След обясненията кое как ще бъде, защо ще бъде и къде е най-подходящото място за бебешка кошарка, както и множество приказки, витаещи около тази тематика, най-сетне седнахме да ядем. Главата ми се беше замътила от пелени, лигавници, играчки, дрешки и всякакви неща, които едно бебе едва ли осъзнава, че включват дневния му ред. Ако знаеше сигурно щеше да се завие презглава и да не се показва. Вдигнахме начален тост с виното за бъдещите планове на съквартирантите ми и настъпи кратко мълчание, в което всеки се наслаждаваше на дългогодишно подготвяния алкохол.

- Човече...- промълви след малко Дариус. – Това е пълен чук, йо.

Усетих как кръвта ми леко закипя, лицето ми поруменя и почувствах мека и приятна топлина да протича през мен.

- За такова нещо бих ти простил цялото илитератство, Дариус. Страхотно е.

 Приятелят ми направи леко сконфузена физиономия.

- Или...какво?

 Всички се засмяхме и той доби обидено изражение, скръствайки ръцете си на гърдите.

- Стига де, ние не с лошо. Я сипи по още една чаша.

Докато той разсейваше цупливостта си с алкохолозиране на стъклените чаши и сетне – нас, Аме в типично нейн срамежливо-наивен стил започна да разпитва Кумари. Дариус бе подхванал разговор с мен, но аз се плъзгах по повърхността и отговарях леко механично, слушайки другия диалог на броени сантиметри от нас.

 - Вчера на работа, йо, ако ти кажа какъв дебил се чучна...

- ...Откъде се познавате със Син?...

- ...бар и той беше пиян...зле горкичкия...

- ....родителите ти какво мислят за него...

- ...и оня ми ти като викна и аз му викам абе, ей, господине, я...

Кратко мълчание при Кумари и Аме. Неподходящ е въпроса, искам да се насоча натам, да се фокусирам обратно на масата при моите близки, но нещо ме откъсва.

- ...ами добре, нямат проблем...тях е симпатичен...

- ...йо, ти какво мислиш...

- ...Син?

Стаята изсветлява и потъва в тремори, които я накъсват, разхвърлят картините й насам-натам, светлината после преминава в ослепителна белота, тя изгасва и настава неоново лъчение. Мебелите хвърчат, виждам как кожата от лицата на Аме, Дариус и Кумари се отлепя, под нея – бели кости и мъртви, безжизнени скули, сухожилия, мускули, цели тела от тях. После всичко се срутва, всичко се разгражда и стоя сред огромна купчина от прах, а въздухът трепти и жужи, ядосан, разгневен.

 Писък, мощен, оглушаващ ме писък, виждам как небесата се разтварят като хищна уста, оттам иде писъкът. Тишина, тъпанчетата не функционират вече, хлипам на земята.

 А отпред стоят Онези, които са мен. Стоят не е точното действие, защото виждам безформена маса, която е просто по-замазана от пейзажа. Но ги усещам – там са и ме гледат, изучават ме, изпиват ме, както аз сигурно изпивам тях едновременно. От срещите си с тях преди знам, че те са мен и аз съм тях, едновременно се разрушаваме и подхранваме, делим вината си и скършеността си.

-...хей, йо, Син, брато...?

 Придвижват се напред и попадам в облака им, чувам стотици хиляди шепоти, стотици хиляди мисли пълзят из съзнанието ми, десетки ледени езици докосват тялото ми и изсмукват топлината му.

- Скоро...

- Скоро...

- Скоро...

 Три от тях съскат, докосват плътта ми, шарят с незрими ръце по лицето ми, дърпат клепачите, ушите, драскат по бузите. Усещам тънките струи кръв, те се хранят и с нейната топлина и оставят мраз.

- Скоро...

-...ще си...

-...НАШ!

 Счупват врата ми и се кикотят, усещам плавните им танци във въздуха, ликуват. После пищят, защото така нараняват и част от себе си, но болката им е сладка, опиянява ги. После започват с крайниците и изпадам в несвяст, а небето се затваря завинаги.

Лисна ме студена чаша вода и ококорих очи. Дариус се бе надвесил над мен и ми биеше леки шамари, все едно хладината на водата не стига.

- А, е го е, поосъзна се.

- Кажи бе, Дариус. – все още примигвах, опитвайки се да се оттърся от визията.

- Ами припадна, човече. Притеснихме се, няколко минути беше в безсъзнание. Що ни шашкаш така?

 Аме беше плакала – горката нежна и ранима Аме, а Кумари не показваше с нещо притеснение, но очите й бяха впити в мен неотлъчно.

- Хей, хей, нищо, спокойно. Аме, не реви, моля ти се. Явно кръвното ми е паднало, стига пък вие. Я дайте яденето насам най-сетне, току-виж припадна пак. – пошегувах се аз и номера мина. Аме избърса леко остатъците от сълзи по бузите си и отиде да сервира яденето в чиниите.

 След тази спънка, вечерта премина страхотно и четиримата се забавлявахме искрено, като Дариус и Аме с нескрита амбиция в очите сменяха погледи от мен към нея. За малко да ми прилошее при замислянето какво ли точно им минаваше през главите, особено като знаех светогледа на Аме.

- Е, приятно ли ти беше? – попитах Кумари, когато се върнахме в квартирата. Стояхме, тя пиеше уиски, а аз търсех нещо сладко из хладилника.

- Да, приятелите ти са много приятни. Амелия е много сладка, макар че е малко...

- ...наивна и прекалено литературна?

Тя се засмя.

- Умно копеле си, Син, макар че това май е доста явна нейна характеристика. Ще ми е интересно как ще си възпитават детето тези двамата с такива различия.

- Е, някак ще успеят, наличието на мъник в семейството изключително много сплотява и уравнява различията.

 Тя се съгласи и продължи да чете книгата си, докато замислено отпиваше, а аз се запътих към тоалетната.

 Свалих си мръсната тениска и замръзнах. Ребрата ми бяха в дълбоки, грозни драскотини, гръдният кош бе също разранен – не гротескно, но сякаш се бях влачил по корем на асфалта. Опипах леко раните – болеше и започна да тече кръв, сякаш пробудена отново да възстанови пулса си. Реалността се изкриви леко, след което се върна на мястото си.

 Погледнах се в огледалото. Бяха тук. Не знам какво бе станало, но Онези, които са мен бяха тук и усещах неотделимото им присъствие като мъгла около себе си.

 Около мен закънтя тих, едва осезаем кикот.

Изображение: ghosts by le-dmi