Някъде скоро след концерта – чувствах се загубен във фунията на времето, затова не мога да определя с точност, разбрах смисъла на онези спорадични визии на савани в ума ми.
  След краткото отсъствие на гласовете на Онези, които са мен, грохота на гнусните им гласове и хипнотични, нечленоразделни звуци отново се затъркаля из главата ми. Не можех да си намеря покой, концентрацията ми убягваше, нямаше как да се захвана с нещо, без да се измъчвам под напора на присъствието им. Единственото реално спасение се оказа музиката – нещо, което случайно открих и започнах да прилагам постоянно. Винаги когато имах възможността – слушах и вливах съзнанието си в музикалния ритъм. Минавах през класическа, през музиката на Кумари, през хип-хоп, през всякакви стилове, жанрове, темпове и епохи. Бях, малко или много, меломан по принуда. Единствения проблем беше заспиването, защото музиката ме разсънваше, а ако случайно навлизах в страната на сънищата с окачени на ушите слушалки, после главата ми пулсираше и трептеше чудовищно.
- Човече, какво по дяволите ти става? – попита ме веднъж Кумари, изтягаща се чисто гола на леглото посред току-що изгрелите лъчи на сутринта. – Яко си се зомбирал с тая музика, а? Поне да беше качествена...
 Подадох й едната слушалка, звучаха Have Heart, група, която й беше доста любима. Доколкото бях разбрал бяха еджъри като онези момчета, на които бяхме ходили на концерт.
- А, мамка му, не го очаквах от теб. – тя легна по корем и започна да ритмува с краката си по матрака, слушайки песента. Когато парчето свърши, Кумари захвърли слушалката настрани и изскубна и моята, след което се присламчи към мен с плавни движения. – Виж, и ние можем да творим музика, нали така?
 Нямах какво да кажа по въпроса особено, затова захвърлих одеалата и плейъра настрани и се включих в композирането.

***

 Същата вечер открих саваните. Или по-скоро ги преоткрих, имайки предвид, че бях имал досег до тях – макар и мимолетен; потопих се в смисъла им на съществуване и в способността им да лекуват това, което ме ограничаваше в този свят. Но не бях сам в това – човекът, който ме насочи, който ме посвети в тяхната интимност бе Кумари. Защото саваните бяха, в известен смисъл, нейни.
 Сънищата ми бяха неспокойни, бушуващи между разкривени призрачни лица, тъмници и уродливи животни, които искаха да разкъсат двуцветността ми. Прескачах от кошмар в кошмар, и всеки път ситуацията се влошаваше. Умирах отново и отново, за да се преродя, подготвен за новата смърт. Сънищата, в които умираме, са изключително опасни за съзнанието, защото отнемат частици от нас, частици, които не можем да си върнем, дори в реалния живот. В сънния те са безвъзвратно изгубени.

 Някъде посред лутането си обаче се озовах срещу хоризонта, а всичко наоколо бе спокойно. Залезът пристъпваше плахо, стоварил тежкото си тяло над тревите, няколко дървета се мяркаха наоколо. Чух животински зовове и се стегнах, готов за атака, но този път те не бяха заплашителни – зверовете просто общуваха помежду си, лежерно, незаинтересовани от моето присъствие тук. Небесата бяха горящи, обагрени в оранжево-червено, сякаш огън се стичаше отгоре-надолу. Оглеждайки се внимателно разбрах, че съм в тези савани, които бяха заиграли в съзнанието ми вече няколко пъти.

 Тревите зад мен изсъскаха предупредително – някой пристъпваше, и аз светкавично се обърнах, заел защитна позиция. Кумари бе гола и гледаше стреснато свитите ми юмруци и бойната стойка с тъмните си очи. Отпуснах се и сърцето ми започна да успокоява бесния си ритъм.
- Не знам кое е по-странно, Син – това, че си тук, в моето място, или безумно смешната ти бойна стойка докато си гол.
 Понечих да възразя, но се огледах и действително бях гол. Въобще не се бях усетил.
- Твоето място?
- Аха. – тя хвана ръката ми и ме поведе нанякъде. – Наричам го Утопия.
- Защо краката ни не се разраняват? Ходим боси из савана.
- Защото сме в сън. Или по-скоро защото сме в Утопия.
 Зашляпахме из земята, без определена цел. Залезът се снижаваше все повече и повече, муден и неумолим, но без да бъде заплашителен.
- Какво е това тук? – попитах и набързо добавих – Освен савани и Утопия, де.
 Момичето с цигарите помълча малко и двамата слушахме единствено музиката на бъбрещите животни, както и мелодията на голите ни стъпала.
- Не знам напълно, Син. Не мога да си обясня напълно смисъла на това място, но винаги съм го сънувала и винаги е такова, каквото го виждаш, без никаква промяна. Небесата винаги са същите, залезът винаги е същия и залязва по същия начин, животинските звуци винаги са същите, в същото време.
- Това е ужасно.
 Тя наклони глава.
- Защо?
- Ами, не знам. Повтаряемостта не те ли побърква, вече знаеш какво ще видиш и кога ще го видиш. Няма нищо, което да те развълнува, просто една статична картина под формата на саванен пейзаж.
 Черните коси полетяха леко, когато тя поклати глава.
- Не разбираш, Син, защото ти е за пръв път тук. Утопия е по-особена и те уверявам, че никога не е скучна или статична. Тя е като...резерват, знам ли. Тук е моето убежище от всичко, когато имам нужда.
 Замълчах и обмислих думите й. Действително имаше право, саваните излъчваха някакво спокойствие, някакво вглъбяване. Дори Онези, които бяха мен, не можеха да стигнат явно дотук, защото не чувах гласовете им.
- И все пак не разбирам защо си тук.
Обърнах главата си към нея и очите ни се срещнаха.
- Не трябваше ли? Извинявай ако съм се натрапил, просто скачах от сън на сън. Всички бяха кошмари, кой от кой по-лош, и накрая бях хвърлен тук, от нищото.
- Не е въпрос на това дали е трябвало, въпросът е там, че наистина не разбирам. Това е моето място, никой друг не съм виждала тук. Знаеш за световете в главите ни, нашите моделирани, кротко изградени и детайлирани вътрешни вселени – там сме само ние и няма натрапници. Не казвам, че ти си, де. Но това е моя еквивалент на това и просто не виждам как някой може да си го представи по същия начин, за да нахлуе в него.
- Може пък да е знак за нещо. – потърках брадичка замислено. – Но нямам идея за какво.
- И аз.
  Кумари се загледа в хоризонта. Тук бе по-различна, осъзнах аз, по-уязвима и нежна, по-женствена и спокойна. Когато човек е на мястото, на което принадлежи, обликът му е съвсем различен, по-пълноценен, по-богат, по-реален. Саваните наистина бяха нейното място и аз се бях натрапил, незнайно как – но тя не ми се сърдеше, нито имаше против присъствието ми тук. Просто се чудеше. И аз й бях благодарен за липсата на укор, защото Утопия влияеше по същия начин и на мен.
- Мислиш ли, че залезът ще погълне земята? – попитах я.
 Тя се усмихна и погали леко лицето ми.
- Никога не го прави, но пак е хубав.

Изображение: Dawn in Africa by Mizar2011