***
Съсъкът на нагорещеното желязо изпълва въздуха, издува с наглостта на гласа си задушната стая; победоносно съобщава мощта си, способна да прекърши всяка плът и да сломи психиката на жертвата. Кумари потръпва леко в мрака на очите си и опитва да потърси подслон там – в псевдозрението под тъмнолилавата превръзка. Не успява особено. Лишени от поглед, от простия лукс на визуализацията, хората се объркват и усещат окраските на нещо по съвсем друг начин – по-страховит, по-заплашителен, по-будещ скимтежа на първичния уплах във всеки един от тях. Така, в момента момичето с цигарите се чувства като обезумял звяр, на които предстои да бъде посветен в ритуала на жигосването – своебразно заколение на волята, на духа и непримиримостта. Нагорещеното желязо в ръцете на римския пуяк пък е древен, легендарен артефакт, смразил кръвта и душите на множество други, заглушил със съсъка си звука на бунта и безстрашието.
Давид и Голиат в една обикновена спалня в един обикновен блок, лишени от античния героизъм и драматичност, приведени в насилническо-сексуален битов план.
Кумари чака – съсъкът се засилва, идва все по-отблизо и по-отблизо, впива се в ушите, ехти до тъпанчетата, изпълва възприятията на мозъка. Още отсега й замирисва на изгорена плът, на зачервена нежна бяла кожа, болката я пронизва с малките си иглички, извисили глас в кресчендо.
И изведнъж спира. Чува се леко издрънчаване, съсъкът угасва в миг със злобно недоволство. Две ръце грубо отвързват превръзката на очите, махат и тази от устата. Нахлува светлина и ретините я поглъщат, жадни за нея, макар и да ги ослепява в момента – устата пък поема дълбок дъх, издуващ белите дробове.
- Стига толкова. – животинското го няма, онази пробудена първична агресия от правото на силния да тъпче по-слабия – Облечи се, ще те чакам в хола.
Следва краткотрайно трескаво обличане – краката и ръцете й треперят, а очите не се отделят от оставената на поставка права отливка нагорещено желязо, тя отива там.
- Защо? – пита Кумари и с увисналия във въздуха въпрос на уста сяда срещу бизнесмена.
- Наистина ли беше готова да го направиш? – той я фиксира с погледа на човек, нагледал се на достатъчно игри и паяжини, човек, свикнал той да плете, вместо да бъде оплитан. После налива чаша уиски и й я подава. – Не се притеснявай, няма нищо в него.
- Да. Бях и още съм, но не разбирам това някаква игра ли е.
Той въздъхва, във въздишката има някаква нотка на умора, едва доловима, но присъстваща.
- Не, не е. Игрите са спрени. За днес и за този следобед. Целият ми живот е игра, която трябва да следиш постоянно, защото иначе – изгаряш. Ходове от моя страна и от страна на другите, безскрупулни схеми, които трябва да следваш.
- Защо? – отново пита тя.
- Наистина си била готова. – той отпива внимателно, замислено. – Освен всичката болка, която ти причиних, беше готова да поемеш още. Това щеше да ти остави отпечатък.
- Знам.
- И въпреки това бе приела това – всеки ден да виждаш жигосаното до края на живота си и то да ти напомня за случката. За унижението и за болката, за целия процес и градация, които се случиха от срещата ни във “Valorous” досега.
Кумари кима и пиърсите се люшват с лек звънтеж при удара им едни в други.
- Не мога да разбера това.
- И аз, да ти кажа. – клечката кибрит издава свистене и пали цигарата, дирижарана от бледите пръсти – Ако ме беше питал същия този въпрос преди време, щях да ти се изсмея като на пълен кретен. Всъщност дори нямаше да се стигне до този въпрос, защото нямаше да си помисля дори да действам така.
- Момчето явно е доста скъпо и важно за теб.
- Само не вкарвай лигави драматични любовни истории зад това твърдение, става ли? Син е ценен, защото е Син. Без типичните хорски осуетявания около по-интимните отношения.
Бизнесменът си налива още малко уиски. Не заслужава названието „римски пуяк”, не и днес, решава Кумари. Знае историята за него и просяка, Син й е разказал, но днес е различно. Ако беше впечатлителен човек, щеше да е потресена от тази промяна, но се е нагледала на достатъчно неща. Затова сега се адаптира към ситуацията.
- Добре, няма да теоретизирам. И все пак малко хора биха направили такава саможертва – можеше да се откажеш, когато играта загрубя, да ме молиш за намаляване на присъдата въпреки отказа ти. А както каза ти – можеше и въобще да не се захващаш.
- Правил ли си някога саможертва?
- Не.
- Никога?
- Не и в живота ми като осъзнат и зрял човек.
Тя го поглежда.
- Саможертвите само за неосъзнатите и незрели хора ли са?
Погледите им се срещат над масата, над двете чашки уиски – сякаш на километри над изисканата дървения и средното качество стъкло върху нея. Той отмества очи, но не като признание за загуба при очния контакт. По-скоро като бягство от отговора, който ще даде.
- В моя свят – да. Играта не повелява да правиш саможертви – направиш ли го те стъпкват и вече не си на дъската. Всяка саможертва е малка смърт за теб и за кариерата ти, за амбициите и целите, всяка грешка се наказва жестоко.
- Значи доскоро сме живяли в идентичен свят.
- Но вече не.
- Вече не.
Той върти чашата в ръката си, опира ръбовете по масата и се чува тихо, ритмично тракане. Странен е този двубой между дърво и стъкло, мисли си Кумари, хипнотизирана от борбата между двете материи.
- Тази саможертва е възможно да се окаже напразна, нали знаеш. Да е донесла само болка, но да е нямала никакво значение, което да я оправдае. Може това момче да се махне от живота ти след седмица, месец, година.
- Възможно е. Но разликата между твоя и моя сегашен свят е, че моят допуска тази възможност, но не я прави задължителна, не прави падането от дъската закономерност след извършване на саможертва. Докато при теб това е гаранция за провал.
Бизнесменът кима, въртейки все по-замислено и по-замислено отново празната чаша. Няма го онзи хищник, няма го пробуденото желание за господство, за смазване на по-низшия, за възползване от ситуацията.
- Днес ти започна моята смърт. – отронва се от устата му – нещо, което изненадва Кумари и пропуква маската й на спокоствие. – Съзнателно или не.
- Не съм искала.
- Не е и нужно. Видях другия свят – той отново втренчва погледа си в нея с малките си животински очи, които обаче бяха добили много по-човешки облик – и това е стъпка встрани. Стъпка, която едва ли ще забравя и усещам как се просмуква в мен и се върти из мислите. Мисля, че играта, всички паяжини и схеми започват да рухват.
- Съжалявам.
- И аз, предполагам. Но тази смърт може да е живот – неръководен от повелите на паяка и неговите нишки. Даже съм убеден, че ще е така.
Лицето му се озарява от странна светлина, мека и отпускаща едновременно, нехарактерна за сериозната ерудирана осанка на бизнесмена.
- Трябва да тръгваш.
Кумари кима и се приготвя, а на вратата се обръща към него.
- Така и не чух името ти.
- А нужно ли е?
Тя се замисля – вратата е като граница между стари и нови светове – между нейния и неговия, между свободата и болката, разигравала се отвъд нея в последните седмици. Запомня входа, запомня рамката, запомня звънеца, запомня и лицето – и едновременно с това изтрива всичко, което е извън тяхното пространство. Противоречиви процеси, противостоящи си един на друг – същото като стар и нов свят, в единият от които живееш, а в другия – умираш.
- Не.
- Довиждане.
- Довиждане.
Кумари ходи малко, пушейки неизменната цигара. След минута-две инстинктивно се обръща, за да хване изгледа на целия блок, на слънцето, описващо фасадата с присъщата й архитектурна насоченост. Очите й улавят една малка фигурка, очертаваща се на слънчевия хоризонт – черна точица в блясъка, стояща на ръба на покрива.
Смъртта в едно е живот в друго. И някъде между тези две тънки граници – между двата свята, между каменистия тротоар и бетонния покрив, нещата придобиват своя смисъл и значение. Впила поглед във фигурата, Кумари сякаш вижда малки нишки от ефирна паяжина да я обгръщат – слънцето прозира през тях, като през тънка мъглива пелена.
Обръща гръб и продължава, без да остане да види дали същите тези нишки ще издържат разрухата на старото, която трябва да изкове новото – от покрив към тротоар.
Изображение: Spider Web by Haxonite
Ролята на душите в колективното съзнание...
Как да преодолея загуба (смърт) на близъ...
