Нощта с Кумари възвърна някакви сили в мен. Ще бъде наивно да кажа, че празнотата в мен се намали, но ще бъде и нахално постоянно да описвам поглъщащата сила на тази душевна дупка, която ме изяждаше. Вместо това просто приех съществуването й - така, както момичето с цигарите каза. Но това осъзнаване в никакъв случай не беше единственото, което ми вдъхна поне малко кураж и сили, за да съществувам на базисно ниво. По-скоро чувството, че с Кумари сме свързани поради избягалите ни духове. Бях сам, да, но около мен гравитираше още един човек като мен. Според мен аз й влияех сходно и взаимно негласно се подкрепяхме. Нямах идея дали това се отнася и за откъснатите ни духове в някое друго измерение, но, честно казано, щеше да е доста глупаво и те да не бъдат обединени по подобен начин.
 Аме и Дариус се сближаваха все повече и повече - дали загрижеността им към мен усилваше този процес или не, не знаех. Но се радвах за тях. Драматичната, поетично-академична понякога до влудяване Аме и свитият, на моменти прекалено суховат Дариус бяха контраст, който заслужаваше да бъде изживян и видян. Чувствах се като зрител, купил вече голямата кошница пуканки и половинлитровата хартиена чаша с кола и очакващ филма. Оставаше само да си избера място. Тази емоция и това напрегнато очакване (защото все пак и двамата ми бяха близки и нямаше нищо по-желано от мен двамата да бъдат щастливи - и то заедно), донякъде също подхранваха изпосталялото ми съзнание.
 Зимата вече преваляше, идваше пролет. Слънцето печеше, все още нежно и срамежливо, а кокичетата очакваха всеки бъдещ миг за своята поява. Обожавах ги. Имаше нещо толкова очарователно и непретенциозно в тези цветя, така различни от повечето други свои натруфени и надути съцветници. Семплостта им ме развълнуваше до предели, които не би стигнала и най-красивата роза или орхидея. Точно в един такъв слънчев и приятен ден видях отново момичето с гълъбите. Беше на друг площад, но отново бе заело същата стойка - леко приведено, сякаш слушащо заобиколилите го гълъби, забравило хорския свят. Седнах тихо на пейката до нея. След малко тя усети присъствието ми и се обърна към мен, усмихната, без помен от стряскане от внезапната поява.
- Гълъбите не лъжат. Те просто кълват.
- Така ти казах преди, да. Но всъщност според мен може би те лъжат все пак.
Луничките сякаш заиграха по лицето й сякаш объркани, а неизменната усмивка се замести от замислено изражение.
- Така ли? - попита ме.
- Така. Но гълъбите могат да лъжат само другите гълъби. Те не могат да лъжат хора.
- Значи не могат да лъжат мен?
- Не, не могат.
- Това е хубаво. Тогава аз ще им се карам, когато се лъжат един-друг. Лъжците ще ги лишавам от трохи и царевичени зърна, а излъганите ще награждавам.
- Не мисля, че това ще е редно. - учудих се от бързата й концепция за справедливост и награждение и порицаване.
- Защо? - момичето сбърчи носле объркано. В нейния свят сигурно всичко това бе толкова логично и нямащо нужда от промяна. А ето, че идвах аз и слагах сянка в представа й.
- Защото понякога лъжците правят правилното, а казващите истината - грешното. Пък и ти няма как да знаеш кой гълъб кой е излъгал.
- Те ще ми кажат.
- А ако гълъбът, който ти каже, че някой го е излъгал, лъже?
- Нали гълъбите не можеше да лъжат хората! - начумерената браздичка на челото й се вдлъбна още повече.
- Ами ако гълъбите те мислят за една от тях?
- Аз не съм гълъб. Нямам криле, нямам и човка. Нямам и толкова лъскави перца...- тя поклати глава трескаво, сякаш си се бе представила като гълъб. - Не, не съм гълъб!
- Но за тях може да си. Храниш ги винаги, стоиш с тях, усещаш ги. Те те възприемат като една от тях, макар и по-странна. Което е хубаво, защото имаш кой да държи на теб, но в същото време това им позволява и да те лъжат, ако поискат.
- Но аз не искам да ме лъжат. Не го заслужавам. Аз се грижа за тях. Щом се грижа за тях, те трябва да са благодарни и честни. Трябва да ме уважават, още повече, че няма кой да им обръща внимание ако не съм аз.
- Няма ли хора, които хранят гълъбите вече?
Момичето поклати енергично глава.
- Хората не обичат гълъбите, не и сега. Нещо е станало. Гълъбите са самотни и ако ме няма мен, ще умрат от самота. Нищо, че са толкова много.
Кимнах замислено.
- Ти имаш тях отдадено и те ти отговарят със същото. Вие сте нужни, за да се поддържате. Това обаче води със себе си и негативни неща. Ето, че могат да те лъжат.
- А ще го направят ли?
- Не мога да ти кажа. Сигурно някой ден, в някоя ситуация, би се случило. Затова ги храни всички, без да ги разделяш на порицани и покровителствани - те ще се оправят помежду си. Инак можеш да се окажеш деспот в заблуждението си.
- Деспот? Какво е това? - непознатата дума обърка света й. Можеше да се окаже нещо, което не знаеше какво е, и това я изпълваше със страх.
Потупах главата й успокоително и два-три гълъби стреснато се разлетяха, но се върнаха на мястото си.
- Това е лош човек. Или лош гълъб. Навсякъде има деспоти - и сред хората, и сред гълъбите, и сред богомолките. Дори сред дърветата и храстите.
- Не искам да бъда лоша.
- Няма и да бъдеш. Просто остави гълъбите сами да въздават своето правосъдие и всичко ще е наред.
Усмивката отново озари лицето й след временния облак.
- Твоите гълъби върнаха ли се?
Болката прониза сърцето ми изведнъж и после изчезна - сякаш игла бе пробола и в същия момент се бе оттеглила. Вярно, че като се бяхме срещнали преди сякаш толкова време бях казал това.
- Не се. Отлетяха напълно.
- Значи не можеш да ги намериш в друг площад, друга държава или друга земя, дори да искаш?
- Така е, да. Не мога. Светът ми ги отне, защото бе изпълнен с ревност и завист.
- Светът е деспот тогава. - луничките отново заиграха танц.
Въздъхнах.
- Деспот е. Но това трябва да те замисли - грижи се много, много добре за твоите гълъби и ги скрий от света, за да не успее да ги открадне. Бъди мила с тях и ги разбирай, но им давай нужната свобода, за да не ставаш и ти деспот. Така ще ги запазиш от хищните ръце на света.
- Сигурен ли си?
Как се отказва сигурност на едно тринадесетгодишно дете, чиито очи са взрени с безумно упование в теб? Що за човек би разрушил мостовете зад същите тези очи - деспот? Нещо по-ужасяващо? Не можех да го направя, това щеше да ме срине. Щеше да накара и нейните гълъби да отлетят и да разкъса и нейния, и техния дух. А не знаех дали животинските и хорските духове са вплетени, когато напуснат света. Поех дълбок дъх.
- Да, сигурен съм. Даже съм повече от сигурен. Направиш ли това, всичко ще е наред с теб и с гълъбите ти. Но сега трябва да тръгвам, за жалост.
- Ще направя това, което ми каза. Обещавам!
Усмихнах се и тръгнах. Не бях направил и пет-шест крачки, когато момичето извика зад мен.
- Чакай, чакай!
Обърнах се, то вече бе стигнало до мен. Отвори шепата ми и сложи вътре малко царевични зърна, след което я затвори с нежните си детски ръце.
- Ето, и без това имам малко излишно, защото съм взела прекалено много този път. Вземи ги. Пази ги дотогава, докогато мислиш, че ще дойдат други гълъби. Все някога трябва да дойдат. Сигурна съм. Даже повече от сигурна.
И се върна на пейката. А зърната сякаш пламтяха, приютени в дланта ми и изпълнени с мистичната сила на вярата на едно дете.

Dobre-shte poslusham EDIN-vjarvam mu i shte opitam

Давай!