Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.08.2011 07:27 - Слънцето от мухъл
Автор: badapple Категория: Изкуство   
Прочетен: 838 Коментари: 0 Гласове:
1



Звънчето, което бе окачено да сигнализира при влизане на клиент, издаде характерния леко писклив звънтеж и ме стресна от четенето. Работодателите ми бяха хора добродушни и веднъж-два пъти ме бяха хващали да чета на работното място, но се бяха усмихнали великодушно и вместо порицание бяха останали впечатлени от книгата, която бях подхванал. Изглеждаха ми доволна и сплотена семейна двойка, над която бе надвиснал единствено облака на нещастието да си нямат наследник. Сигурно затова бяха толкова грижовни спрямо мен. Тези размисли ме натъжиха. Стори ми се, че няма по-подходяща двойка от тези така добри възрастни хора, която да бъде дарена с щастието да има дете и да му възложи семейния книжарски бизнес. Въздъхнах и надигнах поглед от същото "дълбоко проследено" ръководство по Его психология, което ми бе спечелило техните адмирации. Пред погледа ми стоеше млад мъж, сигурно около тридесетте, небръснат и с оцъклен поглед, висок на ръст, със слаба фигура. Носеше дълго палто и шал, както и каскет. Стори ми се прекалено облечен за пролетния ден, макар и да бе леко хладно. Но нещо друго ме притесни и ми направи впечатление повече от това - от него лъхаше на такова отчаяние, каквото рядко бях виждал във всекидневни ситуации. Нещо го терзаеше и струеше от всяка пора на съществото му и се разливаше като тих дух из и без това малката книжарница. Оставих книгата на плота пред мен и се изправих.

- С какво мога да ви помогна?
Нервозните очи се фиксираха върху мен, сякаш чак сега забелязваха, че друг човек обитава помещението. Мъжът свали каскета с трескав жест и кимна отривисто.
- З-здравейте. А-аз т-търся един н-най-п-прост тефтер. Т-такъв, с б-бели страници и ш-широки редов-ве. И-имате ли?
При всяко заекване очите му сякаш мъчителни премигваха. Почесах брадичката си замислено.
- Нямаме прости тефтери, тук е книжарница и продаваме книги, а не канцеларски материали и подобни продукти. На две преки оттук има магазин за офис и бизнес артикули, там със сигурност ще намерите не само прости, а и по-странни тефтери - всякакви за всеки вкус.
- Н-но аз и-искам само н-най-п-прост тефтер. М-моля ви, н-нямате л-ли. Н-няма да имам с-силите да с-стигна д-докъдето и да е. - той притисна ръка към корема си. Сега забелязах нещо друго - трескавите движения и постоянното трептене на очите освен отчаяние показваше и някаква болка.
- Добре ли сте? - тръгнах към телефона - от тези, старите, избледняло жълт. Сигурно след десетина години щеше да послужи като достоен артикул в някой антиквариат. Ако въобще издържеше още толкова. - Да викна линейка, имате ли нужда от някаква помощ?
- Не! - възклицанието бе лишено от заекване и от каквато и да е болка. Все едно в тази сричка мъжът вложи сетните си сили и най-волевото си убеждение. След този пристъп на сила гласът му отново се върна към предишната слабост и несигурност. - Т-те, не м-могат да м-ми помогнат. Н-никой не м-може. М-моля ви, п-потърсете т-тефтер някъде т-тук. Н-най-обикновен, с-само т-такъв ми т-трябва.
- Слушайте, очевидно нещо не е наред. Не смятам да рискувам живота ви за един прост тефтер, каквото ще да става. Викам линейката и това е.
Тръгнах да набирам решително номера, а той метна каскета си по мен. Уцели ме, но ударът с каскет едва ли се брои дори в топ хиляда на предмети, от които може да те заболи. Мятането сякаш изцеди последните му сили и той се строполи на пода.
- Н-не е п-просто за живота. М-моля ви, п-потърсете!

Смутен и немалко притеснен, се оттеглих в задното помещение, за да потърся толкова важния тефтер. Не се притесних, че мъжът може да е крадец и да играе театър, за да открадне една-две книги. А пък касата бе затворена и ключът бе в мен, така че щях да го чуя ако тръгнеше да я разбива. Но не разбирах нищо от ситуацията и не знаех въобще какво да правя и правилно ли постъпвам като не викам линейка. След ровичкане из всякакви пликчета, картонени кутии и кашони намерих един изпосталял прашасал тефтер, чиито страници бяха леко пожълтяли. Най-обикновен тефтер с черни, твърди корици. Трескаво се задвижих и го дадох на все още лежащия мъж. Той протегна трепереща ръка.
- Б-благодаря. Т-този т-тефтер е п-прекрасен. Щ-ще свърши п-одходяща работа, д-даже повече от т-това. - усмивка озари лицето му и за момент го видях като изправена, обградена от златиста аура на физическа мощ фигура. Сякаш добрият герой от онези детски филмчета стоеше пред мен, осветяващ малката книжарничка и сипещ странна светлина по кориците на подредените книги.
Това привидение, защото не мога да го определя като нещо друго, извади от джоба на сакото, което също бе променило своя облик, една химикалка. Обикновена, пластмасова прозрачна химикалка с долнопробен пълнител. С решителни, изящни движения на ръката, това същество (защото бе ясно, че това пред мен няма нищо, ама нищо общо с измеренията на човешката същност) написа нещо не на първата, а на втората страница на тефтера. После сложи химикалката обратно в джоба на сакото и ми подаде тефтера.
- Сега ми дай цената.
Зяпнах недоумяващо. Това ставаше от странно по-странно.
- Каква цена и за какво е тази цена?
- Дай ми цената. - повтори съществото и тръсна леко главата си, посипвайки бледи лъчи като ореол около нея. Нито и помен от заекване.
- Не знам каква е цената, нито знам за какво е тази цена. Как се очаква да я платя?
- Потърси го в себе си. Цената не е величина, а призвание.
Що за глупости? Как може една цена да бъде призвание? Тръгнах към касата все пак, за да дам някакви пари, колкото и да искаше това същество. Всяко мое движение бе като в сън, реалността беше тотално избледняла някак. Сякаш това не се случваше и щях да го забравя след миг, събуден от нечия хипноза с щракване на пръсти.
Съществото изведнъж се оказа между мен и касата и поклати глава. Още светлина се разплете из въздуха.
- Потърси цената в себе си!

Мамка му. Какво се очакваше да направя. Разтършувах из джобовете си и открих онази монета, която ми бе останала от просяка. Мухлясалата й повърхност не бях успял да изтъркам, за да открия блестящата сърцевина под нея. Изведнъж ме обвзе сигурност и спокойствие. Подадох монетата и установих досег с ръката на съществото. Топлина и чувство за закрила премина през цялото ми тяло.
- Цената е платена. Не сребро и злато са величина, а мухъл, изчистил всяка вина. И тъй, както плачат богове, така вятърът разнася дъжда по човешкото лице.
- В това няма никакъв смисъл. Цената за какво платих?
Златистото същество не ми отговори, а вместо това тикна тефтера в ръцете ми. Опитах да го отворя, но сякаш страниците бяха слепени. Точно втората страница, по-скоро - другите бяха празни и можех да ги отворя, за да гледам празнотата им.
- Не мога да видя написаното.
Отново равнодушен поглед.
- Цената е платена. Ще дойде време, когато небесата не ще са бреме. Дотогава обгради се с търпение и отключвай това, за което не е нужно зрение.
Започнах да се ядосвам на тези изредени рими без смисъл. Паранормално същество или не, брътвежите ми идваха в повече.
- Мамка му, за какво по дяволите говориш!
- Цената е платена.
И изведнъж лъчите изчезнаха, книжарницата притъмня, а на земята отново бе същия небръснат млад мъж в същото изпосталяло сако.
- Хей, какво стана? - имах чувството, че съм попаднал в някой филм за наркотична зависимост и бях в ролята на главния герой, който се бореше с нереалните си визии. Що за работа? - Ехо?
Мъжът не помръдна. Докоснах лицето му - беше студено. Не дишаше. Беше абсолютно бездиханен и сто процентово мъртъв. Сякаш напускането на онова същество го бе убило. В него ли бе живяло то? С плащането на цената ли бях убил този млад човек? И ако беше така, защо той бе настоял за този тефтер, един най-обикновен книжарски тефтер, в който да се подпише сметката за смъртта му? И какво по дяволите пишеше на тази втора страница? В главата ми закръжа цял рояк въпроси и се почувствах абсолютно глупав и безпомощен.

Първо обаче трябваше да съобщя за смъртния случай. Нещо в мен подсказа, че ще бъде ужасно глупаво да разкажа историята за тефтера и онова същество - най-много да ме тикнат в някоя лудница и да ми наложат обвинение за убийство. Не, мъжът бе дошъл и се бе стоварил бездиханен докато бях на смяна, това беше. Отидох до същия овехтял телефон и набрах номера за линейка. Каскетът бе до него, като спомен за нещо отминало. Обвзе ме тъга, наред с недоумението.
- Ало, Централна болница. Слушам ви.
- Здравейте, бих желал да повикам спешно кола. Става дума за вероятен смъртен случай. Адресът е...
И докато диктувах педантично адреса на книжарницата, вътрешно в мен грееше убеждението, че това е безсмислено. Линейки се викаха за живи хора в спешно състояние, не за мъртви. А мъжът бе мъртъв и това бе сигурно. Дежурната сестра каза, че до десетина минути колата ще бъде на мястото и ми препоръча да не изпадам в криза от видяното. Горката, колко ли пъти на ден казваше това на случайни хора, които дори не виждаше.
Докато чаках линейката, знаещ как ще се развият събитията, въртях тефтера с черни корици и гледах празно в пространството и виждах бледи лъчи и мухлясала монета като слънце, което ги излъчваше.

Изображение: aura by ~anupamas
image


Тагове:   слънце,   мухъл,   син,   разкази,   нанна,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: badapple
Категория: Изкуство
Прочетен: 90802
Постинги: 52
Коментари: 44
Гласове: 50
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031