Кумари е притеснена, макар че импулсите й на откровено твърдоглавие противостоят на реалността. За нея всяка трудност, всяко изпитание има свое противодействие, свой силен контраудар, който да разбие преградата. Страхът има за врагове волята и куража; отчаянието – самоувереността и себепостигането. Макар и млада, тя знае всяко оръжие, което да убива слабостта, ако трябва дори в зародиша й. Кумари не е смела или силна, не се и възприема като такава. По-скоро харесва да се нарича практична.

  Но колкото и да е практичен човек, има ядро, което няма разбиване, дори на мънички части. Кумари никога няма да се нарече боязлив и предпазлив човек, но в момента цялото й същество, което е свързано с логиката, скимти настръхнало и предпазливо. Притеснено. Нахакаността й неутрализира това усещане, но то все пак оставя лек тъмен оттенък в мислите й. Примитивността на този бизнесмен...има нещо плашещо в нея, нещо като надвиснал облак, който неизказано крие бури под мъгливото си тяло. Трезвомислещата вълна в нея взима моментен връх, в който тя осъзнава, че може да пострада. Картите на масата са сложени в нейн ущърб, защото тя е в по-долната позиция. А Кумари достатъчно познава експлоатацията и насилието, което поражда това – виждала го е сред хората, страничните размазани сиви фигури. Още по-лошо – виждала го е в дома си, в лицето на този, който я е заченал, за да я насилва после.

   Може да пострада и го знае. Вади телефона и замислено потупва дисплея. 13:58 – непознат номер. Кратък разговор, дадени указания и адрес. Сега е 15:06 и тя стои пред блока, пред звънеца, пред входната врата.

- Досущ като Орфей, тръгващ към подземното царство...

   Или не точно. Противовесът е пълен – тя не е Орфей, но пък не би била и Евридика, а стълбите уж винаги са асоциирани с изкачване, с подем, с небесното, а не с подземното. Топката в стомаха й се свива – нещо, което не е преживявала от години насам. Майната му, както казва Син.

 - Ти ли си? – домофонът променя гласа почти неузнаваемо и насича от време на време, добавяйки звуци като от мини-късо съединение.

- Аз съм.

Бзззззззззззззззззт. Вратата изразява мнението си, готова да приеме посетителите с хищно удоволствие. Момичето с цигарите влиза, но без цигари. Хлопване и въздухът се завихря около нея, завихряйки дим, който всъщност го няма.

- Как си? – той е изискан, пита я досущ като джентълмен, достоен да пие сутрешното си кафе във “Valorous” и да завърши деня си с бутилка многогодишно бяло вино в “Rojoeux”.

- Добре.

Той кима, защото и двамата знаят, че всякакъв разговор е излишен и изкуствен. Те са врагове – врагове, въпреки временното примие между тях, базирано на сексуална експлоатация в името на намаляване на присъда. Ето това бе практично, казва си Кумари. Даваш нещо, за да ти вземат нещо – основното кредо на живота. Той й подава чаша джин, без да я пита иска ли. Момичето с цигарите обича цигари, но никак не обича джин – въпреки това се чуква с него и алкохола с огън се влива в гърлото й и потока му заръмява в реката на организма й. Чакай, прекалено топъл е огънят. Той...

 ...тъмнина.

След тъмнината съвсем логично идва светлината, но в този случай е сумрак. Паниката плъзва по ръбовете и стига до ядрото, но Кумари не я показва, макар че вътрешно се тресе. Вързана е и не може да мръдне краката или ръцете си. Опитва веднъж, опитва два пъти, после се отказва. Нищо няма да постигне, освен да си протърка крайниците, а положението й явно е достатъчно лошо, за да го прави още по-зле. Кротува и диша и се вслушва в дъха си, който тупти във въздуха наоколо, пулсът на живота.

 Той се връща в спалнята – защото Кумари осъзнава, че е точно това е сумрачното място, в което е попаднала – с камшик и очи, пламнали от животинско желание и нескрит намек за жестокост. Доктор Джекил и мистър Хайд; бизнесмен и звяр, лист с бяла и черна страница. Вените са изпъкнали по лицето, устата рязко изкривяваща се при говора му, докато изрича:

- Реших, че така ще е по-добре, иначе можеше да се съпротивляваш, а и без това нямам много време.

- Приспивателно в джина?

Той кима. Клиширано, но действащо. Е, прав е сам за себе си, мисли хладно Кумари, все още оттласкваща паниката от съзнанието си, слагаща пелена от лед над бясните кръжащи мисли. Ледът се пропуква с глух тътен в момента, в който камшика се забива в бедрата й и оставя червени змии по тях, хищни за бялата плът. Въпреки неочакваността тя стиска зъби и не изкрещява. Следва втори, по-груб, но тя се държи стоически. Очите на джентълмена-Хайд блестят от гняв, защото тя не се е пречупила, макар че разкриват осъзнаването, че той е в пълен контрол над ситуацията.

...тичащи зверове из савана, а под маранята на слънцето високите треви са сковани в нежна скреж, която се пропуква малко по малко.

Когато актът на абсолютно изнасилване свършва, той отвързва ръцете й. Езикът й е окървавен от хапането в желанието да не се изкаже болката, а между краката пулсира огнена болка, която няма да утихне скоро. Звярът отново е джентълмен и я оставя деликатно да се облече насаме, без да я притеснява. Амбивалентността на хората, епитомът на тяхното развитие. Пред едни си един, пред други – друг, а пред самия себе си – често нещо ужасяващо, чудовище, от което биха се вдъхновили множество поети и писатели.

- Можеш да си тръгваш. – казва той със сдържан, делови глас, пиещ чаша джин на черешовата маса. – Ще ти звънна кога ще е другия път.

Тя не казва нищо, само му кима с очи, срещащи неговите. Слиза бързо по стъпалата, отваря вратата и тя се хлопва зад нея. Геена е затворена за посетители временно, до следващия път. Кумари поглежда часовника – 17:34. И през болката, покрай пропукания лед, унижението, хаоса и ужаса, тя се усмихва. Тънко, прорязващо, усмивка, в която може да се влюбиш, да си вклиниш дъха, да съзерцаваш с векове.

- Fair enough. Май ми е време за една цигара.

Изображение: Savanna by ~Jbowman3