Понякога не осъзнаваме какъв сигурен и ценен живот водим, дори захвърлени в сивото си, скучно ежедневие. Какво понякога – почти винаги. Естествено, че не се бях замислял за това преди да вляза в затвора и битът ми да се промени (за пореден път в последните месеци, макар и доста по-кардинално)  - съвсем естествено и сигурно след първоначалният шок щях да забравя.

  Но сега се намирах във вихъра на този шок от срещата със света и се тресях в пулса му. Слънцето бе толкова ярко, колкото никога не го бях виждал и вместо да пече приятно, сякаш нарочно шибаше зрението ми със светлите си лъчи. Нямах против – караше ме да се чувствам отново жив, отново в движение, отново в обръщение като монета, която е стояла забравена на някой непочистен домашен под, докато най-сетне някой се сети да я вдигне и използва. Цветовете не бяха само черно и бяло, камъните бяха топли, стените бяха тухлени, панелни, всякакви.

  Живеех с условността на лишението ми, но дори това непълно съществуване в момента бе като докосването до някоя утопия, описана в идеалистичен роман, в сравнение с прекарването ми в затвора. Почудих се какво ли чувстват наказаните да стоят с години (понякога десетки) зад решетките затворници. Не размишлявах над моралните нарушения, които бяха извършили, по-скоро ги разглеждах като създания, прекосили моста от един свят към друг, само за да се върнат по-късно по същия път. Сигурно слънцето, което виждах сега навсякъде около себе си, цялото това свободно пространство около мен бе стотици пъти по-осезаемо за тях. Тръснах глава. Екстазът от това усещане сигурно можеше да побърка човек, да разклати крачките му по този незрим мост, да заплаши да го повали в падините на забравата и объркването. Все едно си животно, което досега е имало студенината на тъмни стени, която обаче е предлагала и известна сигурност – тясно пространство, чиято враждебност си превърнал в уют, колкото и парадоксално да звучи. С прекрачването обаче се озоваваш в открито пространство, в обширна, прекрасна савана – възхищението ти и усещането за свобода е неповторимо, но същевременно в теб се насажда натрапчивото чувство, че можеш да бъдеш нападнат от много страни неочаквано и фатално.

  При визията за савана незнайно защо ликът на Кумари мина за миг през съзнанието ми, сякаш бе минал през преждевременно разкъсала се невронна мрежа – информацията влита във входящия слой и преди да добие пълен осмислен обем излиза. Защо точно савана?

  Нямах отговор и свих рамене, ходейки и попивайки околния свят. Сигурно защото очаквах да я видя, както и Дариус и Аме. Интересно ми бе да видя какво са направили с този прословут ремонт. Но първо трябваше да видя тефтера – огън се разстилаше из мислите ми относно разкрилата се информация там, а нетърпеливостта ми не познаваше граници.

  Както се оказа, освен трите човешки същества, които исках да видя, бях забравил четвърто, чиято компания също ценях. Богомолката се бе покатерила на хладилника, когато влетях в квартирата ни с Кумари и се стресна при появата ми.

  - Боже мили, как ме изплаши.

 - Извинявай, бързам, пък и не мислих, че ще си точно тук и точно на хладилника. – погалих я нежно и тя защрака с крайничетата си. – Не съм го направил нарочно.

 - Е, приема се, съмнявам се това да ти е била целта. – тя се огледа с богомолчестите си очи. – Този хладилник е ужасен, знаеш ли.

 - Стар е.

 - Много. И има прах горе, не сте чистили – кара ме да кихам.

 - Не си бях вкъщи, не съм аз виновен, обърни се към съквартирантката ми. – засмях се аз.

 Богомолката изщрака пак с крайници, но този път имаше недоволство в жестовете й.

- Това момиче на няколко пъти щеше да ме убие, ако не бях по-гъвкава. Не си ли й казал за мен?

- Не. – очите ми шареха за тефтера, някъде в кухнята го бях оставил по спомен. – Как да обясня на един нормален човек, че общувам с богомолка и държа да не бъде наранена?

- А ненормален ли си, ако искаш да съм здрава и читава?

 - Не, ненормален съм, защото мога да чувам думите ти. Тоест не съм смахнат, но това определено не попада към нещата, които са логични и възможни в този свят. Слушай, да си виждала един тефтер тук някъде?

- Замислял ли си се колко нелогични и ненормални неща ти се случиха напоследък, както и на някои от околните ти? – богомолката заобиколи някаква капачка от двулитрова бира – Нормално е това, което ти намираш за такова.

 - Да, да. Добре. Все пак – тефтера?

 Тя изсумтя, ако богомолките въобще могат да сумтят.

 - Жестоката ти съквартирантка го замъкна в шкафчето, което носихме, в най-горното разпределение.

 - Тя не е жестока.

 - Всичко, което иска да ме унищожи, е жестоко. – философски заключи богомолката, а когато нетърпелив забързах към спалнята, каза – Вземи ме с теб да видя какво толкова важно има в този тефтер, де.

 Внимателно я сложих в ръката си и връхлетях в стаята. Бельото на Кумари бе разхвърляно из цялото легло, масичката бе препълнена с козметика. Няма ме известно време и тук вече е женско царство. Изсумтях и отворих шкафчето.

  Вътре беше тефтера. Оставих богомолката на шкафа и отворих страницата, която до скоро не можех.

Изображение: Pages by ZoeWieZo