Чуй въздуха и танцувай във вихрите му, докато смъртните ходят, ходят и не спират своите мисли, своите личностни бури и крахове. Виж звездите и ги направи ветроломи, нека спират тези вихри, защото хората са крехки същества, тленни, лесно пречупващи се. Адаптивни, но до определена степен, след която вихърът ги помита без жал и без каквато и да е възвращаемост.

  Но аз не съм танцувал, не и от хиляди години, от зората на знанието на човечеството. Бях там, когато слънцата изгряваха и залязваха над камъни и дървеса, лишени от технологията, лишени от гнилия огън на цивилизацията, която ще поглъща постепенно земята и нейните богатства, докато алчно не положи в пастта си всичко. Докато не доведе до залеза на всички тези слънца, които съм гледал толкова векове.

  Не мога и да танцувам, защото не това е моята предопределеност, още откакто ме създадоха. Аз съм друг.

  Винаги ще бъда така. Нека смъртните танцуват вместо мен.

  И Слънцето от мухъл се сепва, захвърлило бляновете – защото дори безсмъртните същества, които нямат сърце, имат копнежи. А с копнежите идва и болка. Сепва се и наблюдава, неуловим и незрим, един смъртен с името на бог.

***

 С треперещи ръце отворих страницата – от потта и трескавостта това се затлачи непоносимо много. Очаквах нещо велико, нещо потайно, мистично, нещо, което да се доближи до неземния облик на Слънцето от мухъл. В бита си често си мечтаем за филмови композиции, за необикновени случки, които да ни разтърсят. В последните месеци това бе закономерност при мен, при все, че не очаквах нито едно от залелите ме всъщност събития.

  И сега, точно това, което бе някак логично да е изпълнено със свръхестественост, се оказа нищо особено.

  „Шест месеца.”

  Пишеше просто това. Нищичко повече. Разтърках очи – ъ-ъ, никаква промяна. Богомолката закачи с крачета тениската ми на рамото и се сетих, че и тя все пак присъства в помещението.

 - Е? Не мога да прочета какво пише, зрението ми е отслабнало напоследък.

 - Богомолките не носите ли очила. – изръсих от нищото. Разочарованието ми водеше до лошо и тъпо чувство за хумор.

 - Не ставай глупав. Виждам число, ако не се лъжа шестица.

 Кимнах, все още в плен на разочарованието.

 - Да – пише „шест месеца”.

 - Шест месеца какво?

 - Не знам. Просто това. Очаквах нещо малко по-сериозно от свръхестествено същество, че и да бъде толкова потайно това.

 - Пълна глупост. – призна и богомолката и наистина го имаше предвид. Двама ставахме излъганите.

 Изправих се рязко и захвърлих тефтера с яд. Богомолката падна на пода меко, но не й обърнах внимание. Абсолютна тъпотия, ако Слънцето от мухъл беше тук – божествено или не щях да му излея сериозна тирада, ако ще и с риска на още един удар като онзи. Тръгнах към кухнята – поне щях да си направя някакво вкусно ядене с подръчни продукти, след излишния театър с глупавия тефтер и глупавите две думи, които не разкриваха нищо и нямаха никакъв смисъл. Започнах хладно, с цел да се поуспокоя, да режа домати – не е нужно да казвам, че в затвора такива нямаше в менюто, а доматите бяха едно от нещата, които обожавах.

 - Син! – богомолката ме викаше от другата стая. Почудих се колко силно всъщност може да говори или вика едно толкова дребно създание. Реших, че може да почака малко, едва ли бе нещо спешно.

 - СИН!!!

  Мрак.

***

 Богомолката нямаше име, просто защото никога не бе имала стопанин, който да я дари с такова. Кучетата, котките, всички домашни любимци също реално нямаха, но хората имаха навика да лепят етикет на всичко, което притежаваха – в това число и животните, с които деляха бита си. Този човек пред нея обаче нямаше такъв навик и дори най-тънък намек за такова желание и това го правеше различен от другите, поне в нейните очи. Виждала го бе съкрушен, без живот в очите си – само отсенки на черно и бяло, лишени от цветове, но ядосан, толкова ядосан – не. Тя метна поглед отново към страницата – бе точно до нея, след като с резките си движения Син я изхвърли от рамото си, и видя промяната.

  Двете безсмислени думи стояха, където бяха, но около тях започна да се заформя тъмночервено мастило, сякаш невидима ръка рисуваше орнаменти около словата. Плавните кръгове и украшения изведнъж секнаха – като по рязък сигнал, и започнаха да се оформят думи. Не една, не две – изречение. После – второ, трето. Богомолката проследи извивките на буквите – странно, хората не разбираха животинския език, но животните нямаха никакъв проблем с разчитането на какъвто и да е хорски текст. Когато словата спряха да се оформят и тя стигна до последната дума, крайничетата й трескаво зашариха из въздуха. Това беше...

  Ужасно.

  - Син! – богомолките нямаха бели дробове като хората, дишаха през екзоскелета и по-специално през малки отвори в него, но това не пречеше да могат да поемат въздух и да го използват за по-силен говор. Тя защъка към кухнята, накъдето се бе насочил той. – Син! Ела да видиш, бързо!

  Ударната вълна бе почти неусетна за човек, но я изтласка встрани и я обърна по гръб. Мастилото се бе...пробудило. Точно това бе описанието и богомолката изпищя, осъзнавайки, че това бе гъста, полу-течна, полу-засъхнала кръв, в момента нижеща се като змия през въздуха. Жадна и гладна, опипваща с течно, лигаво тяло обградилото я пространство. Бавното й, лениво придвижване против всякакви логически и физически закони премина в прорязване на въздуха посока кухнята.

 - СИН!!!

 Видя го как се появи на прага, отворил уста в неизказан въпрос и държащ нож с половинка домат в ръцете си – същинска комична битова картина, но на богомолката не й бе до шеги. Още преди да наведе глава към кръвта, към самото насекомо обаче, псевдо-мастилото се впи във врата му. Ножът издрънча на пода, а доматът драматично изплиска и се претъркаля.

 Кръвта обгърна Син. Не, осъзна богомолката, не го обгръщаше – тя се вливаше в него – бавно, постепенно, методично, сякаш имаше цялото време на света.

 - Син! – никакъв отговор. Не помръдваше, не даваше какъвто и да е признак, че е жив. Мастилото-кръв продължаваше на плавни обороти да попива във врата му, кожата му добиваше все по-матов и матов цвят с напредването на това вливане. След мигове или минути – богомолката бе в пълно вцепенение и не можеше да усети колко точно време бе минало, кръвта напълно изчезна, станала част от младежа. Той все още не помръдваше, а лежеше проснат, в безсъзнание.

  Златиста сянка се надвеси над богомолката, както и над Син. Златиста? Как можеше една сянка да бъде златиста?

  - Не трябваше да си тук. – каза й Слънцето от мухъл.

Изображение: Blood Snake by dzCepheus