Светът е различен през очите на една богомолка. Хората понякога не подозират за това в какви аспекти тези малки животинки със заплашителен вид ги превъзхождат – от възможността на богомолката да върти главата си на 300 градуса до изключително острото й зрение, което не изисква каквото и да е трепване от друга част на тялото.

  Светът е друг през очите и на тази богомолка. Всъщност – особено на тази, защото тя бе родена на този свят с друга мисия, с друга насоченост – не да живее в света на насекомите, сред постоянната междувидова борба за оцеляване на микро ниво. Животът й бе минал сред хората и в комуникация с тях – с тези, с които можеше, колкото и малко да бяха. Нищо магично нямаше в това, мислеше си богомолката, абсолютно нищо – просто въпрос на предопределение. На закономерности.

  А сега същият този свят, с познатите му ъгли, гледки, градуси на видимост и цветове, щеше да угасне за нея. Знаеше го с хладнокръвието на насекомо, видяло достатъчно – виждаше го и в очите на това същество, което стоеше извисено в златист отблясък – същински недосегаем титан. Смърт в злато. Колко романтично и сантиментално за мнозина, но на нея никак не й се умираше. Не и преди да види какво ще стане със Син.

 - Не трябваше да бъдеш тук. – поклати глава съществото с нотка на съжаление.

 - Защо?

 - Защото видя какво пишеше там, нещо, което не трябваше нито ти, нито който и да е да вижда.

 - Но Син го видя. – съществото я вдигна докато тя изричаше думите, сигурно за да я смаже със златиста ръка. Не, вместо това я положи внимателно на дланта си, макар че длан не се виждаше – просто златиста невидима повърхност.

- За да те чувам по-добре. – обясни съществото, усетило учудването й. – Освен него, имах предвид. Това, което той видя, ще е забравено в съзнанието, когато се събуди и няма да има кой да му го припомни. Няма да има свидетели.

 Е, ето го и потвърждението.

 - Значи ще ме убиеш.

 - Не трябваше да бъдеш тук. – извинително потрети съществото. – Съжалявам.

 - Няма защо, предполагам. Но не виждам смисъла – този тефтер си му го дал ти, нали? – кимване. – Защо тогава да прочете нещо, което да забрави. Това е глупаво, прекалено глупаво.

 - Ти си животно, а не човек, затова сигурно ще разбереш. – златистата аура леко се разшава – Забравата в съзнанието е различна от забравата в кръвта – кръвта не се мени, тя винаги циркулира в тялото и го подхранва. Има собствен пулс и собствена мисъл, мисъл, която никога не утихва и не изтлява, докато съзнанието е слабо и подвластно на удари.

 - Той ще помни в кръвта си значи. – ново кимване – Защо му причиняваш това?

 Отново разместване на аурата, богомолката изведнъж усети тъга – не знаеше как се усеща тъга, вплетена във въздуха, но в момента точно това я връхлетя.

 - Както не си виновна ти, така и не съм виновен аз. Така трябва да бъде. В кръвта е, защото думите се забравят лесно и се изхабяват с времето, макар и подхранвани от огън и чувства в началото. Това, което беше в тефтера...има закономерности.

 - Изглеждаш като същество, което определя тези закономерности, а не, което е подвластно на тях. – отбеляза богомолката. Дланта се беше затоплила и й беше приятно – комфортът преди смъртта.

 - Дори и аз съм подвластен на някои закономерности.

 - Дори и ти. – очите се взряха, но не успяха да преминат отвъд ореола от злато, за да видят лице, някакви ясни очертания. – Какво ще направи той?

 - Не знам. Никой не знае.

 - А той самият?

 - Мисля, че и той не знае. Не и в момента – кръвта все още попива знанието. Когато дойде моментът на най-голямата болка, тогава тя ще се излее и ще трябва той да знае и да вземе избора. Друг път няма, само през кръвта и времето.

  Богомолката пусна две сълзи – по една от всяко така странно око. Богомолките не могат да плачат, на това я бяха учили, това беше и устройството на тези животинки – никакви слъзни жлези, които да позволят това. Най-голямото проклятие на природата, да не допуска изразяване на тъгата ти, на мъката, на печалта. Стоманен юмрук, затиснал нещастието – защото дори насекомите могат да бъдат нещастни. Но тя бе нарушила природния закон. Как?

  - Жесток си спрямо него.

  - Не аз определям закономерностите. Съжалявам. – отново една-единствена дума, побрала толкова много скръб сама по себе си. Дали златистите колоси можеха да плачат също? – Съдбата му бе определена такава.

  - От кого?

  - Не мога да ти кажа, богомолке.

  - Дори и въпреки факта, че ще умра и ще знам истината за някакви си минути?

  - Дори и въпреки този факт, да.

  Настъпи мълчание, ненарушено от нищо. Сякаш светът се състоеше от едно зеленикаво крехко насекомо и един огромен златист гигант – и от вакуума на тишината между тях. После дланта помръдна бавно, но сигурно.

 - Време ли е?

 Натискът се засилва и тя знае, че времето е дошло, да. Светът пее, пее с дробовете на всичките си проявления, песента я омайва и успокоява, носи упование.

 - Да, време е. – прошепва Слънцето от мухъл, което говори в рими на хората, но е самият себе си с другите същества. – Съжалявам.

 Песента секва и чернотата примигва, пулсира в нюанси на черното. От по-светло, постепенно през по-тъмно, още по-тъмно и мракът сетне става непрогледен. Има закономерности.

 Смъртта също е различна през очите на една богомолка – нещо, за което хората никак, ама никак не подозират.

Изображение: Golden is the day by LtAdamHc