Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.12.2011 10:22 - Роби, божества и пукнатини
Автор: badapple Категория: Изкуство   
Прочетен: 1628 Коментари: 1 Гласове:
1



Сякаш се намираме във филм, една от онези старовремски екранизации, правени преди сигурно повече от 60-70 години. Небето е размазано, сякаш някой си е играл с окраските на сиви и синеещи пастели в горната част на картината. Духа вятър – но не напорист, грозно издул бузите си, а по-скоро гигант, който просто държи да знаем, че е там – без да насилва нещата. Декорът е минималистичен, с две фигури в него и нищо повече. Две фигури, пастелено двуцветно небе, двуцветно измерение на душите, двуцветно измерение и на световете – жив и мъртъв, обединени точно тук, точно в този момент.

 Аз и Кумари, стоящи около гроба на майка й.

 Оглеждам декора, който не се променя и продължава да си е такъв, не че съм очаквал друго. Погледът ми блуждае, но не защото не съм заинтересован, а защото съм жаден – жаден да попия този образ, да го запечатам сред всички други картини в мен, които излизат изпод четката на въображението и спомените ми. Това тук, решавам аз – тук и в този момент е най-минималистичната драма, толкова спокойна и неекстровертна. Защото Кумари е прекършена в себе си, там някъде, вътре сред дима на цигарите и черно-бялото съществуване, но няма да го покаже в момента, а може би и въобще. От моя страна пък ще е огромна грешка да поискам да го изкарам наяве и да предложа помощ, която да наруши интровертността на декора. Когато проима нужда от мен, тя ще каже.

 

- Знаеш ли, винаги съм си мислила, че я мразя. – Кумари надигна очи и чернотата се фиксира, взряна в лицето ми. – Била съм глупава кучка. Още съм.

Седнах на тревата до гроба и кръстосах крака. Усетих учудващо успокоение, макар че нейде под пръстта тук лежаха мъртъвци, дъха им се вливаше в хумуса и циркулираше наоколо, кръстосвайки земната твърд.

- Разбирам да мразиш баща си, но нея – защо? Ако беше такава като него едва ли аз и ти щяхме да бъдем тук, Кумари, така че защо?

- Беше слаба. – тя махна падналия кичур пред очите си. – Апатична, липсваше й живец, липсваше инициативата да се откъсне от него, да спре издевателствата му, да направи каквото и да е. Всеки път, когато се налагаше да се връщам там за кратко го виждах и всеки път си напомнях каква не трябва да позволява никога да бъда. Собствената ми майка се превърна в мой антипод, в нещото, което ме отвращаваше и което презирах, макар и не напълно в гротескно стандартния смисъл на тези чувства.

- Но не е така. – осъзнах, че тя просто излива мислите си и няма смисъл да се включвам с повече от реплика-две, които да натискат монолога й напред, да го отприщват като бента на разгневена преляла река. Момичето с цигарите не говореше с мен, а говореше с предишната себе си – аз просто бях нужния статист, който да изпълнява ролята.

- Не е. – кимна тя. – Беше ме страх и още ме е страх да не стана като нея, защото това ще бъде краят дори на двуцветността ми. Но не я мразих, не я и презирах – беше ме срам, колкото от нея, толкова и от самата мен. Нито веднъж не направих нещо, което да я окопити, което да й помогне, макар че такова нещо едва ли съществува. Тя бе загубена в себе си и в шибаната си клетка, но аз не направих нищо. Нищичко – колкото и безсмислено да би било.

 Замълчах и изчаках отново прилива, без да казвам нищо, но такъв нямаше. Кумари впи ръка в дългата си коса.

- Просто изчезнах и я оставих сама в битката, безсилна и сломена.

 Тя запали цигара, но аз я взех и я загасих.

- Не пуши на гроба на майка си. Неучтиво е.

- Прав си. – извърна поглед и после отново го фиксира в лицето ми – Син, мислиш ли, че хората се делим на изначално силни и слаби и няма как да прескочим от едната категория в друга?

 Спомних си разговора за боговете с просяка и в съзнанието ми проблесна мухлясалата монета. Сякаш от нея започна всичко, сякаш някъде там се е родила нишката, която да ме доведе до Слънцето от мухъл и да ме свърже с Кумари. След този образ пред съзнанието ми се разстлаха савани, пищни и излъчващи хармония. Тръснах глава, за да се върна в реалността. Защо виждах савани и какво означаваха те?

- Да, Кумари. Говорих с...един човек един път и той ми каза, че силните са богове, истински божества тук, в този свят. Слабите...слабите са просто хора, тези, които са подвластни на боговете. Но силен и слаб са понятия, които са субективни в различни ситуации. Боговете се менят и предишни божества може да се окажат впримчени в оковите на принципни роби.

- Майка ми нямаше как да бъде божество в каквато и да е ситуация, мисля.

- Грешиш. – тя ме погледна питащо – Успяла е да те види далеч от баща ти, далеч от това, което е било там – от това, което казваш, че презираш и ненавиждаш. Не ненавиждаш и презираш майка си, нито самата себе си, защото не си направила нищо. Не те е срам от това, а те е срам от възможността за възникване на тези ситуации. Срам те е от това, че ние хората сме способни не само да допуснем, а и с охота в дадени случаи да ръководим такива гадости. Презираш наличието на примитивния импулс да властваме, да унижаваме, да бием, да сломяваме. Ненавиждаш нашата тъмна страна, грозното лице на двуцветността на човека. И те разбирам, но без това бихме били едноцветни.

- Но с това не оневиняваш баща ми.

- Не го. – кимнах – Баща ти е зъл човек и това е безспорно. Едва ли нещо може да го оневини въобще, защото той е едноцветен и няма светла страна.

 Тя ме целуна нежно и се изправи. Застана до гроба безмълвна и стоя така може би минута-две. Когато се обърна към мен видях старата Кумари, сякаш бе оставила ако не всичко, то повечето от преживяното в последните дни и свързано с нейното семейство. Но не го бе захвърлила като излишен товар – помнеше, защото това няма как и не бива да бъде забравено. Бе го вградила в гроба на майка си, за да й засвидетелства уважение и да изпрати спомена в света на мъртвите – в същия този свят, по който стъпвах, а тревата шумеше с тихата му песен под обувките ми.

 Когато се отдалечихме и малко по-късно вече бяхме в рамките на пространството на живота – сивеещия град с неговите грозни фасади, забързани безцветни хора и неонови надписи в различни размери, саваните отново проблеснаха в ума ми. Самотна лъвица ръмжеше, а небето се срути и заревото заля с кървава светлина хоризонта. После всички изгасна, а Кумари докосна бузата ми с бялата си фина ръка.

 - Благодаря ти, Син. – и преди да успея да кажа нещо, за да сигнализира, че тази страница е затворена и залепена отвъд спомените, тя захапа ухото ми и игриво промърмори – Познай какво ми е на ума сега.

 Предполагам човек трябва да бъде шокиран при такава смяна на настроението, но бях живял с Кумари достатъчно, за да не ми направи впечатление. Тя бе такава и това бе начинът й да оцелява между пукнатините на действителността.

- Предполагам литературно четене на староанглийска литература, цигарено момиче, но може и да измислим нещо друго, а?

 Ухилих се, а тя се засмя и хората ни изгледаха странно.

 Какво пък.

Изображение: Cracks by ~Deere
image




Гласувай:
1



1. анонимен - kumari
31.01.2012 11:34
Ot vekove neizbroeni tvoqt pulen glas ide bulgarko... Djakomo Skoti
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: badapple
Категория: Изкуство
Прочетен: 90807
Постинги: 52
Коментари: 44
Гласове: 50
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031