- Студено е.

 Гледам я, площадът е многоцветен, всяка малка частица е в различен цвят – само тя е фигура от пулсираща аленост с оранжево за очи и устни.

- Студено е.

- Какво да направя? – поглеждам я объркан, махам с ръце, птиците се разхвърчават и вдигат оглушителен шум с прашните си криле.

- Направи го топло. – устните се окървавяват, кръвта е неонова на фона на оранжевото.

 - Не знам как. Кажи ми как?

Мълчание, цветовете минават с една гама по-тъмни вдясно, с една гама по-светли вляво. Като мозайка, като пъзел, който ни поглъща.

- Как?!

 Мозайката се превърта в черно, всичко опустява, чувам тих писък – привкусът му е метален в устата ми, където въздухът го е натикал с груба сила.

Момичето с гълъбите изчезва.

***

 Гмурнах лицето си във въздуха и осъзнах, че това е било кошмар. Тялото ми бе потно, но със студена, сковаваща ме пот, а Кумари се размърда до мен и сънено ме погледна.

- Какво става, Син?

- Сънувах кошмар. – изпънах ръцете си и разтегнах тялото. – Една позната умря в него.

Момичето с цигарите си сложи сутиена без излишна показност – ясно беше, че тази сутрин няма да е от сексуалните и погали леко косата ми. Кимнах и докоснах нежно ръката й като признателност за загрижеността.

- Имам чувството, че не беше само кошмар.

- Гадателски сън? – тя се надигна в синхрон с мен и сигурно изглеждахме смешно отстрани, говорейки докато се обличаме успоредно. – Баба ми се интересуваше от тях, но според мен това е пълна боза. Не ми казвай, че го вярваш, Син.

- Тя беше черно-бяла, Кумари.

- И?

- Идваш ли с мен или не?

- Накъде, по дяволите?

- Не е прекалено далеч.

Леко ръмжене, което беше игривата й тоналност.

- Добре, хайде. От мен да мине, ама ако е някаква тъпня, ще искам да ми се реваншираш по някакъв начин.

- Дадено.

 Мозъкът ми бушуваше и вълните се удряха с тътен в стените на съзнанието. Ясно къде отивахме – към площада, където срещах момичето с гълъбите, което не бях виждал от толкова дълго време.

 Беше станало нещо наистина, не само в онзи сън, нещо необратимо и страшно. Същото усещане, като за Нея, когато настъпи момента и животът ми се преобърна. Кикотът на Онези, които са мен не бе напускал мислите ми и отекваше с дразнещо и неизменно присъствие, но сега бе стихнал леко, сякаш чакащ. Какво чакаше?

***

 Пристигнахме в унисон със сирените на линейката, която със свистене заби спирачки на малката уличка пред площада. Бяха се събрали хора, които закриваха гледката, но в стомаха ми се бе загнездила топка увереност за това какво крият размазаните сивкави фигури. Затичах се – Кумари копира действието ми, на лицето й имаше изненада – и отворих уста в ням крясък. Не го издадох, не издадох на света какво е да си изненадан от нещо, което си очаквал, от нещо, което си преживял и видял вече. Нещо, което си знаел.

 Момичето с гълъбите бе там, по тялото – грозни резки, дрехите – разкъсани, младото и нежно лице – посинено и отново с кървави драскотини. Същинска красива парцалена кукла, разпарчетосана и захвърлена на грубата земя. Приближих се още малко, исках да видя очите, да видя това, което ме бе смайвало в малкото детенце, което бе така грижовно с птиците. От достатъчна дистанция, за да не изглежда странно ги видях, точно преди екипа от линейката да покрие погледа ми с носилка в опит да я спасят – имала живец в нея.

 По-мъртви очи не бях виждал. Но в мъртвилото им видях спомена от това, което бе видяно последно преди да настъпи смъртта – така, както гласят поверията, че последния поглед запечатва последния изглед.

 Там бяха те. Същите забулени, мъгляви фигури, имащи очертания, нямащи форма, кикотещи се победоносно в момента, изкарали целия този дъх, който са стаявали до момента, в който видя деянието им.

 Същите студени грозни същества, носещи смърт, мраз и лепкава мръсотия със себе си.

 В черепа ми заиграха лудешките им смехове, а аз стиснах главата си и се сринах на колене. Кумари приседна до мен, явно бе минало някакво време, докато съм стоял пред образа на Онези, които са мен.

- Беше прав. – гласът й леко трепереше, все пак и тя бе човек, макар и по-безизразна и каменна. Това, което бях сънувал, бе станало и най-малкото случилото се бе зловещо. – Откриха и мъртви телца на гълъби около площадчето, има няколко във фонтана отстрани.

Кимнах.

- Тя се грижеше за тях, не се учудвам.

- Син, какво става?

Тя беше черно-бяла.

- Кумари, познавала ли си други двуцветни хора като нас?

- Да, но както се сещаш, това е малка численост. Все пак не сме много прецаканите да сме такива – макар че се радвам, че намерих теб поради тази си преебаност.

 Махнах с ръка, не бе времето да обсъждаме различността си от сивите хора.

- Живи ли са?

- Моля?

- Тези хора, които познаваш – живи ли са?

- Нямам идея. Тръгнахме по други пътища, единствената ми черно-бяла приятелка почина преди много години. Бях на петнайсет, тя на двадесет и две.

- Как умря?

- Син, какво по дяволите ти става.

- Как умря, кажи ми?

- Сърдечен удар.

- Не е ли била прекалено млада за това?

- Да, така си е и всички бяха учудени от това, още повече, че бе причинен от външен фактор.

- Външен фактор ли? Какъв?

- Нямам идея, Син. Лекарите казаха, че нещо го е причинило, някаква гледка, някакво действие, някакво същество, каквото и да е. Не се знае точната причина. Може и да е змия, която е пропълзяла пред нея в гората, може и да е лисица, всичко може да е.

- Умряла е в гората?

- Да, живееха с техните в къща близо до гориста местност. Син, наистина не разбирам, по дяволите. Обясни ми какво става!

 Онези, които са мен.

 Но те не са само мой призрак, прекалено егоистично е да съм си мислел, че ще се ограничат само до едно същество.

 Те просто нямат име и използват личността на този, чийто живот изсмукват със студенината си. Този, който е черно-бял.

 Аз бях такъв, Кумари също бе такава. Нейната приятелка, приятелят на Ерол, който пак бе умрял – от ръцете на самия Ерол, момичето с гълъбите...

- Мамицата му...

Погледнах момичето с цигарите при това й възклицание и помежду ни мина осъзнаването, като нажежен токов импулс.

- Здравата сме я загазили, а, Син.

- И още как.

 Съвсем вероятно бе скоро да идва нашия ред.

***

 Слънцето от мухъл влиза с гняв, маскиран под хладина в залата. Тя е прашна, древна, могъщи колони, преплетени със злато и мрамор я поддържат, за да не рухне.    

 Поддържането е само илюзорно – тя никога няма да рухне, защото не съществува в реалните време и пространство. Топлината и уюта й – породен от мистиката и тъкмо тази впечатляваща старинност напълно контрастират на нейните обитатели.

 А те са студени, безформени и от тях струи негативна енергия, струят страх, болка, отчаяние. И двуцветност.

 Защото Слънцето от мухъл ги вижда в тяхната истинска същност – същност, която човешкото око не може да улови, не може да осмисли, няма и да издържи. Моментът, в който се разкрият е моментът, в който е дошло времето за смърт.

 И така, златистият гигант влиза със златист гняв в златистата зала и изкрещява:

- Обещахте ми нещо! Той нямаше да бъде докоснат!

 А Боговете го повалят на колене и зловещ, мръсен смях отеква из залата и вибрира като грозна песен из стените.

Изображение: abominable_gods_by_maylamorro