Животът на мен и Кумари от една страна, и на нормалните хора от друга, винаги се бе движил в различни коловози. Немалко пъти бях разигравал схемите на разликите, бях проследявал къде точно се отклоняват пътеките и в какво се изразява тази наша различност. Изводите, естествено, бяха огромни – най-малкото имах за сравнение живота си преди, а и текущия живот на околните хора, особено на Дариус и Аме. Но никога, абсолютно никога не се бях замислял за действително огромните разлики до момента, в който Дариус и Аме не ни казаха на една вечеря, че любимата ми изискана литераторка е заченала. Двамата с анти-почитателя на изкуството с изискано персийско име щяха да имат дете.
 По този повод се събрахме четиримата – те вече си общуваха съвсем свободно с Кумари, момичето с цигарите също се наслаждаваше на компанията им, и се натряскахме. Не си спомням какво количество точно изпихме и колко вида алкохол смесихме, но щетите бяха опустошителни. По едно време Дариус повръщаше шумно в тоалетната, докато аз изживявах своите контракции още по-гръмко от балкона. Кумари се смееше с цяло гърло на ситуацията, също пила достатъчно, но удържаща фронта, а Аме смутено ни хокаше колко сме непредпазливи с поруменели бузи. Все пак носеше дете вече, пък и на литературната й, принципна същност никога не е отивало да се матира, както казваше Кумари. Затова и не се бе случвало, естествено.
 После с Дариус строшихме без да искаме един от столовете – за щастие, евтин. Тъй като стореното вече бе сторено, вместо да го оправим, всеки взе по един крак и започнахме да се бием. Момичето с цигарите влезе в ролята на съдия, Аме пък нарече всички ни идиоти и отиде да почиства кочината отпреди. След относително дълъг и със сигурност дебилно изглеждащ поради състоянието ни двубой, Дариус ме перна по главата, след което ми подкоси крака със своя крак от стола и Кумари заяви, че това е безапелационна победа. Победителят печелеше бутилка вино, но някак всички бяхме достигнали капацитета си и затова просто сложихме на главата на Дариус розова панделка.
 - Йо, ако цар Дарий те види сега, просто не знам. – поклатих глава. – Начислил си срам за името си за поколения наред с тая панделка.
 - Завиждаш, ч-че те б-бих, йо. – ухили се с блуждаещ поглед той и хлъцна. – П-пък ако м-моя човек се в-възмути, щ-ще го н-нашаткам с т-тоя дървен к-крак!
 - Да му мислят персийските армии! – извика весело Кумари.
 - Ам-ми д-да. – кимна с мъдро изражение Дариус. – И н-не с-само те.
 - Хей, Аме!
 - Кажи, Син? – отговорът й дойде заглъхнал, защото все пак беше все още заета с тоалетната.
 - Мъж ти ще победи света с един дървен крак и една розова панделка! VIVA!
 - Вие сте идиоти, Син.
 Тя се появи на прага на кухнята с някакъв парцал в ръка и – естествено, неизменните й жълти гумени домакински ръкавици.
 - Ако трябва да съм даже по-точна, вие сте едни пияни идиоти.
 Тримата в синхрон се взряхме в нея няколко секунди, след което започнахме да кимаме като загубили разсъдъка си, без да спираме да клатим главите си.
 - Ужасни сте.
***
 Някакво време по-късно с Кумари ходихме пеша към квартирата. Преспокойно можехме да си вземем такси, но нощта беше някак нашето време и винаги се наслаждавахме на разходки в удобната й, мека чернота. Бяхме поизтрезнели, а нощният хлад допълнително спомогна за проясняването на главите ни. Стъпките ни шляпаха отчетливо по мократа от излелия се дъжд настилка – явно след краткия ми престой на балкона при Дариус и Аме се бе излял бърз порой, който бяхме пропуснали поради заетостта да се наливаме. Само това шляпане нарушаваше настойчиво тишината на нощта – придружено понякога от някой и друг щурец, извисил глас смело, или пък уплашено улично куче, което предпазливо лае срещу неизвестната опасност. С момичето с цигарите се бяхме вглъбили в мисли и не говорехме, но умислянето ни не бе паралелно – след интимното споделяне на саваните имах чувството, че дори когато сме затворени в себе си сме в едно пространство. Когато споделих това с нея, тя каза, че има абсолютно същото усещане. Големият взрив се бе проявил за нашия общ вътрешен свят, който да допълни външния – една двупланова, двуцветна реалност и за двама ни. „От всичко по две”, както се бе пошегувала тя.
 Кумари първа наруши тишината.
 - За какво мислиш, Син?
 Поколебах се малко преди да отговоря – не защото не исках да й споделя или нямах какво, а преценявах как да формулирам точно мислите си, как да дам точен облик. Въздъхнах.
 - Всичко е просто прекалено бързо при тях.
 - При Дариус и Аме?
 - Не, Кумари. При всички, които не са като нас. При всички нормално функциониращи хора, предполагам. Събитията в животите им се навръзват постепенно и следват някаква логика и закономерност. Аз поне имам чувството, че въпреки всичко, което ми се случи – или ни се случи, съм в безтегловност. Не е просто да няма светлина в тунела – просто няма тунел.
 Момичето с цигари драсна една цигара, докато ме слушаше и жадно всмука.
 - Различни сме от тях, Син. И, мамка му, това може да не ни кефи особено, но трябва да се изправим срещу него. Аз донякъде съм успяла,  ти също трябва да се постараеш. Семейството, поколението след теб, кариерата – тези неща са за тях, не за нас. Не виреят в двуцветния план на съществуването ни.
 - Не и докато сме такива.
 - А кога ще можем да сме други? И ще можем ли въобще?
 Момичето с цигарите леко пропука стената си, няколко камъка от нея паднаха и усетих едва доловимата на нотка на умолението, на упованието, че това може да стане – някак, някога. Това ми и трябваше, за да разгоря и аз надеждата, да защитя от мократа настилка и от черно-белите мисли пламъка й и да го заформя – достатъчно силен, че да ни сгрее.
 - Все по някакъв начин ще успеем. Още не знам как, но ще успеем.
 Тя тихо допуши цигарата си, метна фаса в една локва и се сгуши в мен, отпуснала глава на гърдите ми. При всяка дума челюстта й играеше спокоен, плавен танц по тях.
 - „Не отключвай надежди там, където може и да няма смисъл от тях”. Така казваше един мой познат, Син. Внимавай много с надеждата – и твоята, и моята. Не бъди безотговорен.
 Погалих косата й и вперих поглед в мрака и протежението на улицата. Приличаше на тунел без светлина, но все пак – тунел.
 - Няма.

 ***

 Не знаехме в този момент, не подозирахме абсолютно нищо за събитията, които щяха да последват – нямаше и как. Тази вечер, освен всичко друго, се оказа последната ни среща с Дариус и Аме.
 Всичките механизми, всички сложни закономерности се бяха слели постепенно. 
 Боговете, Слънцето от мухъл, тефтерът и заветните шест месеца, Кумари, Тя, двуцветността и в центъра на всичко – аз; всички тези взаимодействащи си сили бяха стигнали заветния си етап. Съвсем скоро идваше развръзката на всичко, а аз дори не подозирах за това.

Изображение: wet street by ~gLekKce

  НОВИЯТ МИ ПРОЕКТ:ТУК.