С Кумари продължихме да имаме финансови проблеми, но някак успявахме да свържем битовите си нужди с парите, които имахме. Проблемът беше, че заплатата в книжарницата не бе от най-големите, но работата бе толкова уютна, че не исках да я сменям. Родителите на Кумари (за които тя не бе казала повече от две сухи думи, затова и гледах да не я притеснявам относно това) й изпращаха пари, но и те явно не бяха никак заможни. В резултат на това се движихме малко над ръба на екзистенц минимума и в случаите, които закъсвахме прекалено много, Дариус и Аме ни помагаха. За щастие това се случваше рядко и ние винаги си изплащахме дълговете – независимо от това какъв размер бяха те. Нещата обаче загрубяха малко, когато влязох в затвора и това създаде допълнителни главоболия. Сега ще ви разкажа как се случи това.

  Денят беше съвсем нормален пролетен такъв, песента на славеите ме събуди сутринта – незнайно защо при жилището ни бе пълно с птиците. Бях позабравил присъствието им в човешкото ежедневие, защото с Аме и Дариус бяхме в по-обезлюден и някак глух като присъствие квартал. Изритах завивките, облякох се и свърших редовните сутрешни дейности, след което се запътих към кухнята за кафе и малко хапване. Кумари вече бе там – днес имаше изключително ранни лекции и ми се усмихна за добро утро.

- Изглеждаш като блъснат от тир.

Разроших си косата.

- Искаше ми се да поспя още малко. Виж, ако бях на твое място хич нямаше и да ставам за тези лекции, а щях да се излежавам в леглото. Не мога да те разбера.

- Защото си мързел. – тя ме плесна с малка сребърна лъжичка по носа. – Професорът е свиня, лекциите са ужасно скучни, но казаха, че е физиономист и е добре да посещавам обучението му. И без това са ми се натрупали невзети изпити, само още такива ми липсват.

- Истински развита образователна система – вместо реални знания да отчитат реални присъствия. – изсумтях.

- Е, тук става въпрос и за уважение на труда предполагам. Макар че е трудно да уважиш толкова скучновати и заспали лекции. Както и да е, до колко си на работа днес?

- До 7, пълна смяна съм днес. Защо?

- Мислех да ходим до едно място.

- Какво място?

- Е, ще разбереш, няма да е изненада, ако ти кажа сега. Какво ще кажеш да те взема от работа, а?

Почесах брадата си.

- Окей, deal. Само че не знам колко ще съм свеж след една пълна смяна, така че не очаквай прекалено много от мен.

Кумари ме сръчка в корема, ухилена.

- Хайде, хайде, винаги можеш да намериш енергия, не се прави на по-стар, отколкото си. – погледна часовника и изруга. – Окей, тръгвам. До следобеда.

  В крайна сметка така и не отидохме на тайнственото място, както и всъщност не отидох на работа. Вместо това се озовах в затвора и ще ви разкажа как стана това. Може би си спомняте за онзи бизнесмен, който бе събудил искреното ми презрение в онзи така далечен кишав ден. Интуитивно оттогава в стомаха ми се бе загнездило някакво чувство, пристягащо го като топка, че нещо ще стане. В крайна сметка така се и случи.

  Шляех се бавно към книжарницата, защото подранявах, когато нещо ме блъсна и миг по-късно се оказах на земята. Усетих натиска на тяло на гърба си, пробвах да го оттласна, но бях като в капан.

 - Хванах те, копеле мръсно. – обърнаха ме по лице и видях същия римски пуяк, който бях пребил преди време. Очите му бяха разширени от злоба и задоволство, брадичката му трепереше в някакъв своебразен триумф на плътта. Все едно гледах полу-демонична полу-човешка маска на победоносност. – Сега ще видиш ти!

 Опитах да вкарам юмрук в лицето му, да го ударя някак и да се измъкна, но ме беше притиснал хитро и в крайна сметка реших да кротувам. Все така хванал ме в капан, той извади мобилен телефон от джоба на сакото си и набра някакъв номер. Лошото ми предчувствие се засили. Май го бях загазил доста.

  Десетина минути по-късно повиканата патрулка пристигна. Белезниците хладно щракнаха на ръцете ми, полицаите наведоха главата ми, за да влезна в колата – всичко така, както го дават по филмите, само че не толкова лъскаво. Докато стоях в измамния уют и топлина на полицейската кола мернах бизнесмена – говореше си с полицаите и им обясняваше нещо. Жестовете му дори бяха трескави и триумфални, сякаш не можеше да сдържа задоволството си и бе надхвърлил човешката си същност. Разговорът явно свърши и той ми се ухили на стъклото, озъбен и свиреп. Отвърнах му с най-непукистката и неизразителна физиономия, на която бях способен. Нямаше да му дам още храна за триумфалността и да покажа отчаяние пред него.

- Умерено си го загазил, приятел. Влиятелен е. Ядосал си го и то немалко, но може и да ти се размине леко. Зависи от това колко си хитър. – каращият полицай леко фъфлеше и се напрегнах, за да чуя хубаво думите.

- Ха, влиятелен. Пълна свиня е. – партньорът му изхриптя – Щот’ е богат си мисли, че мо’е си прави к’вот си ще. Типично копеле е, ама ний тря’ си вършим работата, брато. Знаеш как е.

Кимнах. Знаех как е.

- Вижте, може ли само да звъннете на работодателите ми? Явно няма как да отида на работа и трябва да ги предупредя. Само това искам.

Помислиха за няколко мига.

- Естествено, брато. Само тря’ стигнем до районното и ще им звъннем, немаш проблеми.

- Благодаря.

Настъпи мълчание и облегнах глава на седалката, вперил поглед в тавана на колата. Кумари и другите щяха да разберат – работодателите както казах преди бяха много загрижени за мен и бях сигурен, че ще алармират близките ми веднага по един или друг начин. Аз бях оставил телефона на Кумари и Дариус при тях за допълнителна свръзка, така че нямаше да отнеме дълго да се разпространи случилото се. Лошото е, че не знаех точно какво ме очакваше. И това ме плашеше.

Мамка му и римски пуяци.