Дежа-ву. Отново съм в някакъв сън, защото усещам безтегловността си. Просто претендирам, че съществувам, но плътта ми е въздух и съзнанието ми блуждае по начин, който е недопустим в реалния свят. Подет от вихъра на тези усещания отварям очите си, очаквайки да видя мрак – както винаги в кошмарите, както винаги, когато сънувам Онези, които са Аз. Нищо подобно този път и нещо в мен си отдъхва, ала друго остава нащрек, защото съм жертва, вплетена в мрежа на съня. Сякаш тих, невидим паяк дърпа леко с отровните си крачета нишките на псевдореалността, в която съм.

  Очите ми виждат сюрреалистичен свят, изпълнен с повече цветове, отколкото според мен е полезно за зрението ми. Но пък от друга страна съм в сън и знам, че това, което е тук, няма да се отрази обратно, в Син, който спи в тихата, тъмна килия. В този свят няма нищо логично, сякаш е отливка на някоя картина на Дали в негов най-пиков период. Часовници, летящи мебели, четворни дъги, преплитащи се с дънери, които ги пресичат като копия, луни, долепени до слънца. Абсолютен нелогичен хаос, оцветен в искрящи, ярки окраски. Тръгвам по пътека от изгнили цветя, които са постлани върху втвърден лед, който дори не се напуква от тежестта ми и осъзнавам, че краката ми са боси. Едновременно ми е студено и цветята гъделичкат приятно ходилата ми. Оглеждам се за някакъв смисъл и логика в този сън, защото той трябва да ми казва нещо – също както всички останали. Дали е плод на страха ми, на самотата ми, на нещо, което тепърва ще разбера – винаги в живота на нереалния Син е имало нещо, свързано с този на действително съществуващото ми Аз. Виждам стълба на не повече от стотина метра от мен, водеща към свободно висящ в пространството балкон в ренесансов стил. Бавно се изкачвам по дървенията и при качването си се облягам на перилата. Това сякаш активира скрит механизъм и балконът се издига нагоре и нагоре, след това – настрани – и слънцата и луните се оказват от лявата ми страна, а вдясно има странно искрящо небесно тяло. С тих ромон балконът се стабилизира и спира движението си. Платформа с нарисувани на нея звезди и японски риби се появява от нищото и се издига – почти на ниво с мен. Рибите отварят усти и от тях излитат гълъби, ужасно много гълъби, които покриват всичко наоколо и хаотично пляскат с криле. За броени секунди обаче избледняват и сякаш въздуха ги поглъща безвъзвратно. Японските риби от платформата са изчезнали, вероятно изконсумирали съществуването си с пускането на птичешкото в себе си. Също както ние се превръщаме в нещо друго, когато загубим контрол, или вяра, или каквато и да е надежда. Звездите обаче остават – и нещо повече, светят. Загряват с фосфорен огън и пронизват иначе светлия пейзаж около мен. Той, явно уплашен от дързостта им, утихва и помрачнява – но не прекалено. Става сумрачно и по-хладно, а по платформата започват да се материализират фигури, първоначално – бледи, но постепенно плътта им се оформя, косите се уплътняват, крайниците добиват завършен вид. Подредени са в редици и не са никак малко – иначе доброто ми зрение може да види донякъде физическите дадености само на първите три от тях. Любопитен оглеждам тези, които мога да разгледам. Фигурите не са дискриминирани по какъвто и да е начин – има и мъже, и жени – старици, малки деца, възрастни хора, юноши. Червенокоси, чернокоси, ниски, високи – всякакви. Сигурно има и хомосексуални, и бисексуални, освен хетеросексуалните, сигурно има християни и мюсюлмани, всякакви хора, които в момента са фигури, обградени от фосфорни звезди. Сигурно...

 Нещо в мен застива и спира потока на мисли. На втората редица мярвам Кумари, погледът ми съвсем случайно я засича измежду другите човешки същества в този сън.

- Кумари! Хей! – изкрещявам с цялата сила, която дробовете са ми отредили. Акустиката е прекрасна и гласът ми отеква сякаш разполагам с мегафон, но нито Кумари, нито който и да е обръща внимание на виковете ми. Чепка грозде пада до мен на балкона от нищото, сякаш за да ме утеши. Навеждам се да я взема, а когато се изправям отново, главите на всички са клюмнали, а с искрящото тяло се случва нещо и светлината му се омекотява по някакъв начин.

  Изведнъж светът притихва и става черно-бял. Фигурите са като разрязани на половина – полу-черни, полу-бели. Всички хаотични и ярки цветове на пейзажа изчезват, а искрящото тяло пулсира и пулсира. След което избухва.

  Ретините ми изгарят, очите ми се разтапят, тялото гори, ръцете пламтят. Балконът рухва, гроздето изгнива, небесата се сливат със земята и гнилите цветя жестоко пробиват леда с бодили, които са скривали в стъблата си. После всичко се преражда и пренарежда за броени мигове така, както е било преди.

  С изключение на фигурите на платформата. Те са сиви вече, безжизнени, по-безжизнени от ужасяващата двуцветна гама на черното и бялото. В унисонен миг всички падат на колене, сякаш подкосени от невидима сила. Вдигам очи и виждам небесното тяло в истинския му облик. То е това, което контролира настоящето в този свят и тези фигури, осъзнавам. Иска ми се да викна Кумари, но нещо в мен нашепва, че смисъл няма да има. Животът е изтръгнат от нея тук, от всички фигури долу, както и от целия този свят, който потъва изведнъж в мъртвосиво. Взирам се.

  Луна. Луна с червени петна по нея, сякаш е болна от някоя небесна болест, по която се мярват и мръсножълти образувания. Взирам се, но не мога да фокусирам по-добре. Изведнъж балконът отново изстенва и се раздвижва с висока скорост по посока на небесното тяло, а аз нямам контрол над нищо и безпомощно крещя. Все по-близо и по-близо, докато не виждам всичко и не заплаквам, хванал главата си в ръце в безутешимост.

  Червените петна са кръв, засъхнала на места, но на други все още кървяща, а жълтеникави кости стърчат тук-таме, сякаш тази луна е злокобно незавършено гробище. И аз осъзнавам, осъзнавам през ридаенето, че част от тези кости и кръв е цветния живот на фигурите, защото в сравнение с тази сивота черното и бялото са безкрайна палитра. Истинските хаотични цветове на вече изядения сюрреалистичен свят витаят навсякъде около мен като пръстен около луната, който постепенно избледнява, а с всяка гама на избледняване луната расте по-голяма и по-голяма, докато накрая не закрива всичко, което виждам. Покривам очи с ръцете си, защото не искам да гледам, искам ретините ми пак да изгорят, но този път завинаги, но не мога да се скрия, ръцете ми са застинали, а очите дори не примигват, за да си вземат почивка.

  Гледам със сълзи на очите и не мога да се откъсна, а луната поглъща разсъдъка ми. Студено е, скреж покрива устните ми, аз...

  Примигване. Супернова. Великият взрив. 

  Или просто събуждането ми, осъзнах, виждайки надзирателя, който леко разтърси рамото ми, за да не съм прекалено стресиран, предполагам.

- Дойдоха да те видят, приятел. Хайде, размърдай се, ограничено е времето за свиждане.

  Разтърках очи и се опитах да омекотя гадното чувство в стомаха ми и бясно препускащите мисли. Станах и се запътих към залата за малката ни връзка с външния свят на нас, затворниците.

  Кумари ме чакаше – не сива, не и черно-бяла, макар и на външен вид, защото знаех за Духа й. Усмихнах й се и тя ми се усмихна обратно.

- Е, здравей, спящи Син Нанна. Дори и тук ли си толкова мързеливо копеле, я кажи?

 Засмях се и се приготвих да послушам малко за външния свят.

Изображение: blood moon by MikeGTS
с