Някъде из тези седмици на блажено спокойствие се случи нещо, което задълбочи отношенията ми с Кумари, разкривайки част от живота й, за която не бях и подозирал.
Бяхме седнали съвсем спокойно в прохладния следобед в кухнята – тя вареше картофи и приготвяше други продукти, аз пък преглеждах учебниците й, които в скоро време нямаше да й трябват. Никога не се бях интересувал особено от социология, затова с жив интерес прелиствах страниците и попивах информация, докато момичето с цигарите (все по-рядко и по-рядко я наричах така) се занимаваше съсредоточено с храната.
- Икономическа социология?
- Да, Син. Защо си толкова учуден? Това влиза във всяка план-програма така или иначе. Какво е обществото без кинти?
- Нищо, просто не си те представям да изследваш икономиката – в какъвто и да е нейн вид.
Ножът изчатка върху дървената дъска за рязане.
- Защо?
- Прекалено механизирано и закономерно ми изглежда за теб. Да си блъскаш главата над психологически изучвания и поведенчески модели, всякакви социотеории – окей, но икономика...
- И затова не може да харесвам Вебер? Стига, Син. Говорили сме за обществото и моята и твоята роля в глупавия му строй. Колкото по-добре го познавам, толкова по-добре мога да реагирам и да контрирам нещата, които искам да контрирам.
Кимнах в мълчаливо развяване на белия флаг – краткият ни спор бе привършен.
- Интересно е, честно казано. Може тези дни да взема да го чета това.
- Стига бе. Не мога да повярвам – ти да се заинтересуваш от нещо, което е част от образователната система. – тя поклати глава – Докъде стигна шибания свят, а. Син да иска да научи нещо.
- Ей, уж ти си анти-утопичния герой в този кадър, не аз. – забележката й учудващо и необосновано много ме жегна - В пълното си право съм да бъда заинтересован от каквото си искам – не аз съм обявил война на обществото и неговите закономерности, нали така.
- Цупла.
- Моля?
Кумари остави ножа на дървената дъска и изми ръцете си – кратко действие, във времетраенето на което обаче ядът ми се бе покачил неимоверно. Крив ден, дори не знаех защо.
- Попитах те нещо!
Тя се ухили дяволите и ми захапа устните, но аз я отблъснах.
- Ох, добре де, цупло. Ако искаш обосноваване на простата ми закачка, няма да го получиш. Знаеш, че не се оправдавам и рядко се извинявам за действията си, особено за толкова незначителни. Това, че си станал със задника си нагоре не означава, че те гавря нарочно или че искам да те дразня. Ти сам се дразниш от всичко, което те заобикаля. – погледна ме очакващо и видя как леко се засрамих – Виж с’я, няма смисъл да се дърлим, още повече, че няма да сме скоро в леглото, за да си използваш гнева както трябва. Имам нужда от пакет сол, защото ни е свършила – може да отидеш да вземеш, тъкмо да ти се проясни главата.
- С един удар – два заека, ясно. – начумереността ми бе останала, но се изпаряваше. Кумари знаеше как да действа в такива ситуации – всъщност, тя знаеше как да се справи едва ли не с всякакво стечение на обстоятелствата, нещо, което ме възхищаваше безкрайно.
- Точно. – наблюдаваше ме докато си обувах обувките – И, Син, не съм анти-утопичния герой в този кадър.
- Защо да не си?
- Защото двамата с теб сме прекършените двуцветни герои на целия филм. От шибаното начало до още по-шибания край.
Това ме замисли по пътя ми до магазина и обратно. Бях позабравил двуцветността си в последно време и усещах промяна в себе си - към добро или лошо, нямах идея. Протичането на живота ми в нормални битови улеи ме бе накарало да поулегна. От седмици не ми се бе случвало нищо особено, имах съквартирантка, с която се разбирах прекрасно, имах и заделени финанси, които ми позволяваха да се задържа на повърхността, докато си намеря нова работа. Имах си и добри и верни приятели, които бяха решили да навлезнат в по-дълбокото ниво на бита – семейството и децата. Никакво Слънце от мухъл, никакви богомолки, никакъв Ерол, дори момичето с гълъбите не бях виждал напоследък. Все едно всичко бе двупластово и бях отлепил горния пласт, за да заживея в долния – Тя и другите свръхестествени и разрушаващи нормалната рутина случки бяха размит сън.
С това обаче бях забравил кой всъщност съм аз и не на последно място – коя е Кумари и какво точно сме и двамата. Тя не беше анти-утопист, аз също не бях такъв – ние просто нямахме място в това общество и в така съществуващия строй. Самозаблудата, че мога да съществувам нормално и като Дариус или Аме, например, бе гибелна. Изкачвах се по планини от увереност, сляп и мечтателен, нищо неподозиращ, а скоро щях да стигна до пропастта и да потроша костите си в камъните надолу. Наред с това престъпление спрямо мен и това, което реално бях – Син Нанна, бях изоставил и Кумари. Възприемах ни като нещо много по-обикновено, като цветни фигури, като нормално функциониращи чаркове. Без укор, съвсем леко, тя бе намекнала за това с тази реплика – зов за разсънване и помощ едновременно, защото явно й бях липсвал – не този Син, който забравя паяжините, звездите, слънцата от мухъл и гласовете от една празна стая с празни стени преди време. В никакъв случай не той, а другият – който намери в бара, който й обясняваше как не е красива, но не и просто хубава, с който обсъждаха сивите хора.
Мамка му, как можеше да съм такова глупаво копеле. И как момичето с цигарите не ми бе направило по-остра забележка, имайки предвид колко директна бе принципно? Може би искаше да успея да се измъкна някак от всичко, въпреки предопределеността ми – саможертва, в която световете ни да станат толкова далечни, че да се разпадне връзката между двама ни, но аз да бъда щастлив, а тя да се оправя някак сама?
Мамка му, Син, ти си пълен идиот!
Забързах крачка, жълтото пликче с пакет сол шляпаше по бедрото ми, докато изкачвах бързо стълбите. Изтривах си обувките на смешната ни изтривалка с надпис „I’m fucking punk, mate. Literally.”, когато чух мъжки глас отвътре, отекващ напълно ясно.
- Все още си моя дъщеря, курво!
Изображение: Black_and_white_by_tangytamarind
