През живота си забравяме множество неща, изпускаме ги, подхлъзваме се на нестабилните плочки на знанието и увереността, падаме по очи на студената земя. Асфалтът заскрежава кожата ни и ледът се смива със сълзите ни, когато забравяме. Понякога губим и самите себе си и се лутаме из мрачни коридори, отваряме хиляди врати, но не можем да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Има едно нещо обaче, което не забравяме. То циркулира в нас, пее непрестанно и кръстосва телата ни, кръстосва съзнанието и плисъкът му определя ритъма на нашето съществуване. То е животът в чистото му, брутално и алено проявление.

 Кръвта. 

 Кръвта е над думите и над съзнанието, над всяка наша мисъл, всяко наше изречение, всеки наш жест. Забравата в съзнанието е различна от забравата в кръвта – кръвта не се мени, тя винаги циркулира в тялото и го подхранва. Има собствен пулс и собствена мисъл, мисъл, която никога не утихва и не изтлява, докато съзнанието е слабо и подвластно на удари. Няколко повече думи, описани в един тефтер от кръв струват животи. Богомолка умира, стисната от слънчева длан, няколко хода на вселената се пренареждат, а някъде в паралелите на световете Богове потриват доволно ръце, получили прояснение. Гняв от мухъл прорязва небето, но обещанията са обещания и ходът на събитията е неумолим – също като течението на кръвта, устремила се бясно към крайната си цел. „Когато дойде моментът на най-голямата болка, тогава тя ще се излее и ще трябва той да знае и да вземе избора. Друг път няма, само през кръвта и времето.” 

И в пълната празнота на един момент, някъде и някак часовник мести своята стрелка и две от думите в един тефтер стават реалност, отброени в кръв. Един прост механизъм, един незрим, ефирен уред за измерване на нещо още по-незримо, повлича всичко със себе си. Кръвта се излива и с нея идва болката, идва и просветлението, което е помнено в кръв, а не в думи. Нещо, което не може и няма да бъде забравено.

Натискът се засилва и тя знае, че времето е дошло, да. Светът пее, пее с дробовете на всичките си проявления, песента я омайва и успокоява, носи упование. Богомолката умира, но някак спокойна, потопена в хода на всички закономерности. Аз виждам смъртта й, осъзнавам постепенно целия процес. Щриховете са черно-бели, виждам златистата аура отвъд тях, но не Слънцето от мухъл е виновен за секването на живот в малкото насекоместо телце. Не той е виновен и за редица други неща, прозирам изведнъж. Защото зад златото, като проказа, като разяждаща метала ръжда виждам чернотата, студена и грозна, изкривена и предизвикателна. Мракът, който са Онези, които са мен. Кръвта ми, както и кръвта на всичко, е подвластна именно на тях. Двуцветен съм, защото те са поискали да бъда такъв, да бъда част от игра, която първоначално е била поверена на друг. Но Онези, които са мен никога не поверяват нищо на другиго, а ехидно се кикотят при наивността на повярвалите.

 В кръвта ми се ражда гняв и те го усещат, но не ги е страх. Напротив, приканват ме, осмиващи и пренебрежителни, хриптят от удоволствие при моето объркване и ярост. Храня ги с това, както преди съм ги хранил с болката и самотата си. Един златист гигант е предопределен да връща духа на хората и доскоро мислех, че той е закономерността, която трябва да се спази. Сега проумявам, че от него не зависи почти нищо и други са фигурите, чиито сенки заливат душите ни в черно и бяло.

 Те се кикотят още по-силно, Тази, която е скреж разголва ледените си гърди пред взора ми. Копелета.

 Събуждам се, вратът ми кърви – там, където преди време мастилото се е впило, за да наложи своя отпечатък, да доразшири механизма и да влее часовника на моята развръзка. Сам съм в къщата, из мрака пърхат незрими криле и ехото от пляскането им отеква в съзнанието ми. Няма ги вече гласовете, знам къде са. Знам и какво са. Видях Боговете. Нея също я няма, само вил се преди часове цигарен дим напомня за предишното й присъствие, невидима компания от бледа кожа и тъмна коса, от мек смях и топли бедра.

 Но знам къде е този път, знам начинът им на действие. Шестте месеца са минали и кръвта ми е тази кръв, която не забравя. Знам в чии ръце съм пионка и знам какво се очаква от мен. Стисвам зъби и юмруци, кокалчетата побеляват в онази гама на бялото, която толкова добре познавам. Мозъкът ми тупти, във вените ми кипи вулкан, ален и гневен.

Аз съм океан от ярост.

Аз съм Син Нанна.

 И в глухотата на нощта, когато дори и кучетата се свиват от страх и скимтят без плам, излизам, за да потърся това, за което съм бил роден.

 А Боговете ме очакват.

Изображение: Raging ocean by bushbasher01



Новият ми проект: тук.

znam ce si otkacen malak hicko ,edno nesto nauci se parvo da pusnecs nekoi na svoboda posle ako te obica ste se varne,e musulmanite angelceta bangelceta na hickok e te sa vse csampioni nali ,i si golemo laino moje no dano e primerno smarta na momiceto sled 100 godini.

a po zdrav ot men na dedo si alexa hickokova vse utrepki e sabral okolo sebesi e ne badete ot gubestite ,izv sine ce se poluci tva imam vina no i az sam zatvornik.iska mi se da becse drygo no vesticite sa si vestici znam ce iskacs smarta mi no neam vina,zatvora mi go dade dedo ti hickok i ne sa negovi decata a moi cu li malko govno dete si na minio laino takova mirilivo.

tue e i ti chi idecs boi ne sam ta bil kat malak no kat golem sta csamara da znaics lainice takova csi sluccsacs basta si minio inace boi po kuhata manerka hichko.